Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

Слугата му се ухили.

— Сега повече от всякога ми приличаш на дяволче. Внимавай, Ранулф — добави Корбет. — На някой може да му хрумне да огледа заровете, които използваш.

— Винаги играя честно — отвърна Ранулф.

— Да бе, а прасетата могат да летят — рече насмешливо Корбет.

Ранулф отиде да се преоблече и измие, а господарят му привърши яденето и излезе на каменната пейка пред входа на главната сграда. Наслаждаваше се на припичащото слънце и си блъскаше главата над предупрежденията; опитваше се да си спомни кое не си е на мястото, но някак все не успяваше. Той затвори очи, позволи си да се отпусне и се замисли за последното писмо на Мейв.

„Трябва да си дойдеш у дома,“ пишеше тя. „На Елинор й е мъчно за теб. Чичо Морган се кълне, че имаш по една хубавичка блудница във всеки град. А аз всяка нощ лежа будна в леглото и се надявам, че на другата сутрин ще чуя развълнуваните викове на слугите и ти ще се върнеш.“

— Сър Хю?

Корбет отвори сепнато очи. Клавърли стоеше пред него и го гледаше загрижено.

— Роджър!

По грозноватото лице на помощник-шерифа се разля усмивка.

— От колко време си тук? — попита Корбет.

— О, оставих си коня в конюшнята и отидох до стаята ти. Ранулф беше там. — Лицето на Клавърли стана сериозно. — Той ми разказа новините. — Сетне седна до Корбет на пейката. — Това имение взе да прилича на гробища — промърмори. — А когато новините плъзнат навън…

— Какво се е случило? — попита Корбет.

— Ами вече получихме заповеди. Всеки тамплиер, който бъде видян в Йорк, ще бъде незабавно арестуван. В общината се шушука, че кралят е изпратил вестители до управителите на всички пристанища с нареждане да задържат всеки пристигащ в страната тамплиер, както и всички писма с техния печат. Й най-сетне, смъртно наказание заплашва всеки тамплиер, който се опита да напусне страната.

Корбет се изправи.

— Надявам се само — заяви той, — че Негово величество знае какво прави. Тамплиерите се намират под прякото управление на папата. Всяко посегателство срещу тях — добави сухо той — се счита за посегателство срещу самия Божи наместник.

Секретарят хвана Клавърли за ръката и двамата влязоха в сградата.

— Кралят пет пари не дава за тамплиерите — продължи Корбет. — Той и неговите лордове умират да сложат ръка на тяхната собственост. Но както и да е, Клавърли, какво друго имаш за мен?

Клавърли му подаде малък свитък пергамент.

— Лошите новини стават все по-лоши — отвърна той. — Накарах моите подчинени да ми направят списък с всички, които имат достъп до топилни, разрешителни за внос в Йорк и кандидатствалите за строителни разрешения.

— И? — попита Корбет, въвеждайки Клавърли в стаята си.

— Виж сам.

Корбет разви пергамента. И трите списъка бяха много кратки. Той разпозна имената на някои от водещите съветници и търговци на Йорк, включително Хюбърт Сийгрейв, винар и собственик на хана „Зелената мантия“. Все пак единственото име, което присъстваше и в трите къси колонки, бе това на ордена на тамплиерите. Те притежаваха ковачници и топилни в Йорк, имаха право да внасят хранителни продукти и други стоки в града, а също така бяха собственици на жилищни сгради под управлението на своя домакин, вече покойния сър Гуидо Ревъркийн; очевидно той бе искал разрешение от кмета и градския съвет да строи и обновява някои от тези здания. Корбет изстена и хвърли пергамента на леглото.

— Нищо от това не ми помага! — възкликна той.

Клавърли му подаде една златна монета.

— Отидох да се видя с мистрес Джокаста. Тя ти благодари за подаръка, но с оглед на миналото си смята, че е по-добре да ти го върне. Помоли да огледаш внимателно монетата, особено ръбовете.

Корбет го направи и забеляза по тях мънички червени следи.

— Какво е това? — попита той, застърга с нокът едната и тя падна.

— Мистрес Джокаста смята, че е восък. Също така каза, че златото е много старо. — Клавърли приседна на едно столче и разкопча колана си. — Очевидно този метал е като плат, с различен строеж и изработка: това злато тук е меко, много скъпо и в днешни времена се среща изключително рядко.

— Но защо им трябва на тамплиерите да секат свои собствени монети? — попита Корбет.

— Не зная, сър Хю. Може би са разорени и започват да топят натрупаното злато, или просто са намерили съкровище и не желаят да го предадат на краля. Но виж, сър Хю, пътувах бързо, а пътят беше прашен…

Корбет се извини и му наля чаша вино. Едва свършил с това и Ранулф връхлетя в стаята, оплаквайки се на висок глас, че е търсил господаря си под дърво и камък. Но когато Корбет му подаде чаша вино, той забрави сръдните.