— Направих дискретно проучване в хрониките и летописите на града — отговори Сийгрейв. — Някога Йорк се е казвал Йорвик. Викингските пълчища са си направили лагер тук. — Той посочи скъпоценните предмети, които блестяха на писалището. — Може би някой от главатарите им е заграбил църковно злато и го е претопил, но бидейки суеверен, е изсякъл кръст от двете страни на монетите.
— Свещници — обясни Клавърли. — Сър Хю, трябва да е имало свещници, което обяснява наличието на червен восък.
Корбет вдигна златото и остави монетите да изтекат между пръстите му.
— Странно — промълви той. — А аз, умникът, си помислих, че са прясно сечени.
— Така е — отговори Сийгрейв. — Който и да е направил тези монети, сър Хю, никога не ги е използвал, а ги е скрил заедно с останалата част от съкровището. Трябва да са му донесли същия лош късмет като на мен. Дървените тръби бяха обгорени, както и земята около тях. Не знаех какво да правя — продължи той. — Беше ми омръзнало да ми плащат с лоши сребърни монети, а ако бях предал съкровището на хазната, каква награда щях да получа? Само дето кралските служители щяха да ме разпитват, да намекват, че съм го откраднал и да използват всички възможни законови уловки, за да го задържат за себе си. И каква част от това тук, сър Хю, щеше да попадне в хазната? Кралските служители не са по-различни от кралските винари — всички бъркаме в меда.
— Можеше да се обърнеш към самия крал — упрекна го Корбет.
— И за това си помислих — отвърна Сийгрейв, — в деня, в който дойдохте тук. Бях на път да си призная, но… — Той сви рамене. — Вече бях затънал до шия. Бях изчакал кралят да дойде в Йорк. В града имаше страшно много непознати — велики лордове, служители на двора, слуги с ливреи: прекрасен момент да похарча златото. Придворните доставчици купуваха стоки и пазарите въртяха оживена търговия. — Лицето на Сийгрейв се сгърчи и по пребледнелите му бузи рукнаха сълзи. — А сега загубих всичко — изломоти той.
Неочаквано вратата се отвори и в стаята влезе съпругата на Сийгрейв с две вкопчени в полите й дечица.
— Какво ще стане? — попита тя. Хубавичкото й лице беше изопнато, тъмните й очи приличаха на кладенци, пълни със страх.
— Изчакай отвън, мистрес Сийгрейв — отговори Корбет. — Кралят иска своето съкровище, а не човешки живот. Това, което е направил съпругът ти, е напълно разбираемо.
Той почака, докато вратата се затвори. Сийгрейв вече беше избърсал очите си и го гледаше с очакване.
— Ето какво трябва да направиш, мастър Сийгрейв — заяви меко Корбет. — Поискай аудиенция при краля. Вземи съкровището със себе си. Не споменавай за моето посещение тук… — Корбет помълча. — Не, кажи му, че съм вечерял тук и че си ме попитал дали не е възможно да бъдеш приет от Негово Величество.
— А после? — попита тревожно Сийгрейв.
— Хвърли се в краката му — продължи Корбет. — Сетне отвори чувалите. Повярвай ми, мастър Сийгрейв, кралят ще те целуне като свой брат, стига да му предадеш всичко!
— Искаш да кажеш… — промълви задавено ханджията.
— О, за Бога, човече! — викна Корбет. — Намерил си злато и си похарчил част от него: то ще бъде приспаднато от дела ти.
— И няма да има глоба, няма да има затвор? — възкликна Сийгрейв.
Корбет се изправи на крака.
— Мастър Сийгрейв — отвърна сухо той, — ако си изиграеш добре картите, вероятно ще получиш рицарско звание.
Ханджията се опита да го задържи, като пелтечеше, че иска да му се отплати богато. Корбет наистина остана малко, но само колкото да си изпие виното и да увери сащисания Сийгрейв, че семейството му няма защо да се бои от него.
— Вярно ли е това? — промърмори Клавърли, използвайки един момент, в който двамата бяха останали сами в стаята.
— Че какво толкова е станало, Роджър? — засмя се хитровато Корбет. — Сийгрейв просто се е поддал на алчността си. Ако наказвахме всеки за това, нямаше да ни стигнат бесилките в страната. — Той вдигна ръка. — Но трябва да си държиш устата затворена.
— Имаш думата ми, сър Хю.
Когато свършиха, Сийгрейв ги изпроводи до конюшните. Там подръпна разтревожено ръкава на Корбет.
— Сър Хю, имам да призная и едно последно нещо.
— Още ли съкровища има? — възкликна изненадано Корбет.
— Не, става дума за деня, когато дойдохте тук. Стори ми се, че следите някого.
— Какво имате предвид? — попита Корбет.
— Ами в деня, когато кралят влезе в Йорк, в този хан, както и във всички останали в града, беше много оживено. По едно време влязоха двама тамплиери. Единият беше от командирите. Разбрах го по приказките му. Беше с гола глава и сивкаво лице; нисък, набит мъж.
Читать дальше