Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Правим, каквото можем — промълви брат Анселм. — Много от тези хора не са имали достойнство в живота, та поне в смъртта да го познаят.

Когато стигнаха до края на помещението, той въведе Корбет в една почти напълно гола стаичка. Белите варосани стени и мрачното разпятие напомниха на Корбет за килията му във Фрамлингъм. Незнайния лежеше, подпрян на няколко възглавници. Върху тях бе разпиляна русата му, подгизнала от пот коса. Корбет положи всички усилия да скрие отвращението си от ужасните рани и язви, разяждащи лицето на мъжа. Незнайния отвори очи и се помъчи да се усмихне.

— Не се притеснявай — прошепна той. Слюнката образуваше мехурчета по напуканите му устни. — Знам, че не съм красавец, сър Хю. Братко, едно столче за нашия гост.

Брат Анселм донесе едно и когато Корбет седна, прошепна в ухото му:

— Не му остава много време. Съмнявам се дали ще преживее нощта.

След това си отиде, като затвори тихичко вратата зад гърба си.

Незнайния извърна лице, затвори очи и задиша дълбоко, сякаш събираше последните си сили.

— Ти си сър Хю Корбет, Пазител на тайния кралски печат?

— Да.

— Казват, че си почтен човек.

— Хората казват много неща.

— Добър отговор. Силите ми се стапят, сър Хю, затова ще бъда кратък. Смъртта скоро ще дойде. Кой съм и откъде съм — това не те засяга. Бях тамплиер. Бих се при Акр и когато градът падна, бях пленен и предаден на асасините, които ме държаха затворен с години в своята крепост, „Орлово гнездо“.

Незнайния размърда крайниците си в усилие да намери поне малко облекчение.

— Владетеля на планината — прошепна той, — ме освободи, за да предизвикам хаос в своя орден, да пусна слухове за проявено малодушие.

— Защо? — попита Корбет. — Какви слухове?

— Известна ми е една голяма тайна — пророни немощно Незнайния. — Водачите, които сега са във Фрамлингъм бяха в Акр. Когато градът падна… — Незнайния спря, като се мъчеше да си поеме дъх. — … Някои тамплиери загинаха. Аз и други бяхме ранени и взети в плен, мнозина отстъпиха. Обаче — пръстите му задраскаха по одеялото — според Владетеля на планината, един английски тамплиер се проявил като истински страхливец. Той напуснал поста си и така мамелюците завзели една стена и ни отрязали пътя. В деня, когато ме плениха, ми разправиха за един рицар-тамплиер, който бягал, захвърляйки меч и щит, докато другите умирали.

— Кой е бил той? — попита Корбет.

— Не зная — отговори умиращият. — Но години и години, докато лежах затворен в онази тъмница, мечтаех да се върна, да разпитам оцелелите къде са били и да им поискам сметка за техните постъпки. Когато ме освободи, Владетеля на планината ми каза само, че въпросният тамплиер сега е един от водачите на английската ложа. — Незнайния отново помълча. — Попитах го как е разбрал националността, но не и името на тамплиера.

— И?

— Той ми отвърна, че при падането на Акр имало само шестима английски тамплиери: аз, Одо Тарлстън, Легрейв, Бранкиър, Бадълсмиър и Симс. Страхливецът пищял на английски, следователно би трябвало да е един от тях. И сега всичките са водачи на ордена! О, как само напреднаха, докато на мен ми гниеха месата! — Незнайния се усмихна изнурено. — Отидох в горите до Фрамлингъм и ги видях да минават наблизо в цялото си величие.

— Защо му е трябвало на Владетеля да те освобождава и изпраща тук? — попита Корбет.

— Помислих и за това — отвърна със запъване Незнайния. — Разцеплението в ордена е добре известно: още един скандал би ги сринал в очите на западните владетели.

— Но сега ти умираш! — възкликна Корбет. — Защо, когато беше в гората до Фрамлингъм, не отиде да поговориш с дьо Моле?

— Защото… — Незнайния затвори очи. — Защото, сър Хю, искам да умра чист пред Бога. Не, не. — Той поклати глава. — Това не е цялата истина. Докато пътувах из Европа, чух разни истории за ордена; защо да го повличам още по-надолу?

— Защо тогава избра мен?

— Желанието ми за мъст се стопи, сър Хю, но справедливост трябва да се въздаде. Ти ще осведомиш дьо Моле за онова, което знам. Кажи му да попита всеки от своите преки подчинени къде са били по време на нападението над Акр.

— И нищо повече? — рече Корбет. — Никакви подробности като например за коя стена става дума или в коя част на града?

— Тамплиерите ще разберат — отвърна Незнайния. — Ще задават въпроси. Ще разпитват сами. — Той сграбчи ръката на Корбет. — Закълни се, сър Хю, закълни се, че ще го направиш!

Корбет погледна жестоко разяденото от болестта лице на Незнайния.