Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Бадълсмиър! — възкликна Корбет.

— Придружаваше го един млад сержант. Беше рус, с чуждестранен акцент. Помислих си, че може би идват за съседното парче земя, затова ги приех лично и им заговорих за плановете си. — Сийгрейв се покашля. — Честно казано, те просто ме изтърпяха. Сетне поискаха стая, като казаха, че имат да обсъждат разни работи насаме, далеч от очите и ушите на любопитните. Подчиних се; това беше рано сутринта. Около обяд по-старият си замина, а по-младият тръгна, малко преди твоето пристигане… — Сийгрейв помълча. — Реших, че трябва да ти кажа.

Корбет му благодари и го успокои. Когато излязоха от двора на конюшните, той слезе от коня си и го поведе за юздите. Озадаченият Клавърли, вперил любопитен поглед в него и Ранулф, ги последва през тесните улички и сокаци. Накрая влязоха в тихото гробище на една църквица.

Корбет приседна на някакъв очукан надгробен камък и се загледа в коня си, който хрупаше лениво високата свежа трева.

— Ако бях поне наполовина толкова умен, за колкото се имам, щях да съм най-хитрият от кралските служители — въздъхна той. — Истината е, че се лутам като слепец. И да напипам нещо, то ще е по-скоро случайност, отколкото резултат от умения.

— Но все пак откри кой е фалшификаторът — подхвърли окуражаващо Ранулф.

— Чиста случайност. Мислех си, че червеният восък доказва вината му, но се оказа, че не е така.

— Защо не го арестува? — попита Клавърли.

— Казах ти — отвърна Корбет. — Проявил е алчност, но все пак е баща и съпруг, и аз не искам да си цапам ръцете с кръвта му. А ето че имаме Бадълсмиър и Скудас — продължи той. — Появата им в хана ми прилича на любовна среща, използвали са за предлог желанието на Сийгрейв да откупи онова парче земя. За да избегне всякакви скандали и слухове, Бадълсмиър си тръгва първи, за да се присъедини към Великия магистър. И най-важното, Скудас не би могъл да ме нападне, защото по това време е бил в хана. Така че — Корбет остави коня си да го побутне по врата, — Бадълсмиър и Скудас са мислели за покушение над краля и мен толкова, колкото и над кралицата на феите. Те са дошли в Йорк, за да бъдат заедно. Били са през цялото време в хана.

— Ами предупреждението? — попита Ранулф. — Картата, намерена сред вещите на Скудас: и тя, и другите бележки са написани с почерка на Бадълсмиър!

Корбет стана.

— Чудя се — отвърна той — дали самият Бадълсмиър не е имал някои подозрения? Дали не е нарисувал картата, за да проведе собствено проучване?

Сетне хвана юздите и се качи на коня.

— Сър Хю?

Корбет се отърси от мислите си и погледна надолу към помощник-шерифа.

— Ако искате — предложи Клавърли, — мога да се върна с вас във Фрамлингъм или да ви придружа до болницата за прокажени.

— Не — усмихна се Корбет. — Както се казва в Евангелието, „Доста е на всеки ден злобата му“ 10 10 Евангелие от Матея 6:34 — (Бел.ред.) . — Той улови ръката на Клавърли. — Ти свърши добра работа, Роджър. Ще се погрижа кралят да узнае за това. Благодаря ти за любезността и помощта.

— Говори се, че си суров човек — рече Клавърли и махна с глава към хана. — Но Сийгрейв до гроб няма да забрави твоето състрадание.

Корбет сви рамене.

— През изминалата година видях много кръв и смърт, мастър Клавърли… — Гласът му се скъса. — Остани със здраве.

И като пришпори коня си, секретарят излезе от гробището. Ранулф остана, за да се сбогува с помощник-шерифа.

— Мъчно му е за дома — прошепна слугата, като се наведе от коня си. — Господарят „Кисела физиономия“ чезне по жена си.

— А ти, Ранулф? — ухили се Клавърли.

Ранулф направи най-благочестивата физиономия, на която беше способен.

— Добродетелта сама по себе си е награда, помощник-шерифе — пропя той.

Сетне, изпроводен от кънтящия смях на Клавърли, Ранулф пришпори коня си, преди господарят „Кисела физиономия“ наистина да изпадне в някой от пословичните си пристъпи на меланхолия.

Корбет влезе в двора на болницата за прокажени. Един брат мирянин се показа, секретарят му прошепна нещо и дребният човечец кимна.

— Да — промърмори той, — очаквахме ви. Останете тук!

Сетне влезе припряно в болницата и се върна, придружен от един монах.

— Това е брат Анселм, нашият управител.

Францисканецът сграбчи ръката на Корбет.

— Ела — рече той, но се обърна, когато Ранулф понечи да тръгне след тях. — Боя се, че рицарят иска да се види само със сър Хю.

Озадачен, Корбет погледна Ранулф, сви рамене, влезе и пое след монаха нагоре по стълбите. След малко тръгнаха през дългата болнична стая, където болните лежаха в редици от двете страни. Всяко легло беше отделено с тъмносини чаршафи, нанизани на забити в стените стоманени пръчки. Помещението беше чисто и миришеше приятно, а бельото и балдахините на всяко легло бяха снежнобели.