Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Няма да откликне — отговори Корбет, — но молбата ще дойде при мен. А какво правеше Питъркин после?

Готвачът посочи пълния с пепел железен поднос на пода.

— След като се привърши с печенето, фурните трябва да бъдат угасени. Питъркин винаги настояваше да върши тази работа сам, за да ги подготви за следващия ден. Знаеше точно колко чиста трябва да бъде фурната, как да разстеле въглищата. И тъкмо изгребваше пепелта в подноса, когато чух писъците му.

— Какво мислиш, че се е случило? — попита Корбет, докато се отдалечаваше от фурната.

Готвачът го последва.

— Не знам, мастър. Да, виждал съм изгаряния в кухнята, особено когато върху огъня падне мазнина; остават страшни рани по лицето и ръцете. От време на време пък се случва да се попарим с вряла вода по краката.

Мъжът извади парцал изпод кожената престилка и обърса потта от лицето си.

— Обаче, мастър — рече той и се приближи толкова, че Корбет усети спарената миризма на тялото му. — Обаче, мастър — повтори той, — никога не съм виждал подобно нещо — човек да се превърне в горяща главня за секунди.

Корбет отиде до отворената задна врата на кухнята. Острата миризма на изгоряло месо все още висеше във въздуха. В залата се чуваха тихи мърморещи гласове, а в тъмнината навън — дрънчене на ризници. Той стоеше до кухненската врата и гледаше как лунната светлина се отразява в локвите по каменната настилка на двора.

— Какво видя? — попита секретарят. — Тоест в началото, когато зърна Питъркин да гори.

— Пламъци — отвърна мъжът, докато си изтърсваше престилката. — По цялата му предница, гърдите, корема и ръцете. Да, дори вълнените ръкавици горяха.

— А да си забелязал нещо необичайно тази вечер?

— Не, сър!

— Нищо ли? — попита Корбет.

— Бяхме заети, сър.

— И никой не е влизал? Дори преди вечерята или през деня?

— Доколкото съм видял, не, сър!

— Какво си видял тогава?

Готвачът направи гримаса.

— Ами оня конник…

— Какъв конник?

— С маска, качулка и голям двуръчен меч, който висеше от дисагите му. — Мъжът се размърда неловко. — Виждал съм го само веднъж. Когато… ами бях излязъл да бия зайци в околните гори. Той седеше като сянката на смъртта сред дърветата и гледаше втренчено към имението. Изобщо не се помръдна, а аз просто си плюх на петите.

Сърцето на Корбет спря за миг. Дали тайнственият убиец не дебнеше в горите между Фрамлингъм и Йорк?

— Мислиш ли, че маскираният конник е бил от Фрамлингъм? — попита той.

— Не знам, но това място е прокълнато — продължи трескаво готвачът. — Някои от нас живеят тук. Други, подобно на Питъркин, са от града. Чухме за странното убийство до Ботъм Бар. Това беше спокойно имение, преди командирите да пристигнат с войниците си, мастър. А сега пеят посред нощ някакви чудати химни. И тук не можеш да отидеш, там не можеш да влизаш… Като капак на всичко, смъртта на сър Гуидо. Той беше добър човек. Малко суров, ама добряк — точно затова се смееше Питъркин.

Корбет се обърна рязко.

— Какво имаш предвид?

— Той каза, че огънят, от който е загинал Гуидо, е дошъл от ада; че е огънят на Сатаната.

— Че защо? — подхвърли Корбет.

Мъжът хвърли поглед към вратата на трапезарията, а след това към поредната сребърна монета между пръстите на Корбет.

— Ами носят се разни слухове — рече той.

— Какви слухове? — настоя Корбет. — Хайде, човече, няма от какво да се страхуваш.

— Ами един от прислужниците е видял някой от тамплиерите…

Готвачът млъкна.

— Искаш да кажеш, някой от командирите?

— Да. Не знам кой, но го е видял да целува мъж. Нали разбираш, мастър, както се целува жена. Мога също да ти кажа, че прислужникът не е успял да различи кой е.

— Сигурен ли си? — попита Корбет.

— Напълно. Слугата вървял по един коридор. Зърнал тамплиера, който бил с гръб към него. По плаща му разбрал, че е от новопристигналите. Мисля, че другият бил един от сержантите, младо момче. Виждате колко е тъмно в сградата, мастър. Онези двамата са били в сенките. Слугата толкова се уплашил, че се обърнал и духнал. Както и да е, Питъркин се смееше на тази случка. Той всичко обръщаше на шега. Каза, че имението воняло на дяволска сяра и точно тогава стана белята. — Мъжът грабна монетата от ръката на Корбет. — А сега си отивам, мастър.

Той излезе от помещението. Корбет чу високи гласове в коридора, но докато отиде там, готвачът вече водеше другите към изхода.

— Не бих могъл да ги спра — промълви дьо Моле. — Свободни са да отидат при ковчежника, да си вземат заплатите и да си вървят. Какво мислиш, сър Хю?