Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Смееше се — прошепна един от готвачите. — Просто се смееше и в следващия момент избухна в пламъци. Видяхте ли го? Едва се виждаше от огъня. — Очите на мъжа се ококориха трескаво. — Само се шегувахме. А той се смееше. — И вдигна ръка към носа си, най-сетне усетил противната воня.

— Кой беше той? — попита Корбет.

— Питъркин. Живееше с майка си в Копъргейт. Имаше големи мечти, искаше да си отвори собствена гостилница.

— Изнесете го — обърна се дьо Моле към сержантите-тамплиери, които се тълпяха на вратата към трапезарията. — Покрийте го с платно и го отнесете в лечебницата.

Слугите продължаваха да се отдръпват към вратата. Главният готвач, мъж с широки рамене и оредяваща коса, пристъпи напред, свали кожената си престилка и я хвърли на пода

— Дотук! — изръмжа той. — Напускаме. И да се опитате да ни спрете, на сутринта няма да ни има. — Той посочи с ръка тамплиерите. — Платете ни и ще си ходим.

Корбет видя подлютения, зачервен абсцес на дланта му и стомахът му се сви, като си помисли, се е докосвал до храната му. Останалите слуги повториха искането на готвача. Настроението в кухнята осезателно се промени. Един от прислужниците вдигна нож, а друг — все още изпоцапан с кръв сатър. Корбет чу как сержантите зад него изваждат мечовете си.

— Това е нелепо — възкликна той. — Тук аз съм пратеникът на краля. Монсеньор, платете на тези хора и след като отговорят на някои мои въпроси, ги пуснете да си ходят. Но няма да ги разпитвам тук. Бог да прости този нещастник, но здравата умириса всичко.

Дьо Моле се обърна към своите подчинени.

— Идете да проверите охраната на имението — рече той. — Вечерята свърши. Сър Хю и аз ще разпитаме тези добри хора. — Сетне прибави дипломатично. — И не се тревожете. — На лицето му се появи немощна усмивка. — Сигурен съм, че мастър Ранулф ще успее да ни опази всичките.

Отначало четиримата командири като че ли нямаха намерение да му се подчинят. Без да пускат дръжките на камите си, те гледаха свирепо ту готвачите, ту Корбет.

— Вървете — каза тихо дьо Моле.

Групата се разпръсна. Корбет поведе готвачите към подиума в трапезарията и се качи на него, а те останаха скупчени в подножието му. Не се чувстваха толкова уверени извън кухнята — пристъпваха от крак на крак и очевидно нямаха търпение да си тръгнат.

— Какво се случи? — попита Корбет.

— Това, което всички казаха — обади се главният готвач.

— Вечерята беше приключила и ние разчиствахме кухнята. Питъркин беше сладкар. Той се зае да разравя въглените в пещта, като се смееше и говореше. В следващия момент изпищя. Обърнах се и видях, че цялата му предница е пламнала.

Човекът се обърна и щракна с пръсти. Един от слугите извади тънка кожена престилка и я подаде на Корбет.

— Носеше една от тези.

Корбет огледа престилката с любопитство. Кожата беше много тънка, с клуп за главата в горната част и връвчици за връзване на кръста. Можеше да предпази човек от петна и хвъркащите от време на време искри, но не и от алчните пламъци, които бе видял Корбет.

— Какво носеше на ръцете си?

— Тези вълнени ръкавици — отговори готвачът. — Стигаха му до лактите.

— Покажи ми какво правеше той — насърчи го Корбет.

— Ела, ще бъдем само ние двамата.

Готвачът понечи да възрази, но Корбет слезе от подиума и като приближи до лицето му една сребърна монета, го увери:

— Ще бъда с теб през цялото време.

Сребърната монета изчезна и двамата влязоха в кухнята. Готвачът заведе Корбет до голямата пещ. От двете й страни имаше широки, вградени в стената фурни.

— Беше тук — рече готвачът, докато отваряше желязната вратичка.

Корбет надникна предпазливо вътре. Топлината на тлеещите въглени, натрупани на висока купчина под стоманената мрежа, го блъсна в лицето и той подскочи. Готвачът вдигна един железен прът с дървена дъска в единия край и посочи към фурната.

— Виждаш ли, господарю, Питъркин се канеше да сложи пайовете върху мрежата, да затвори вратата и да ги остави да се опекат. Знаеше точно колко време им трябва. — На омазненото му лице се появи тъжна усмивка. — Беше добър готвач. Коричките на неговите пайове бяха винаги крехки и златисти, месото свежо и ароматно. Оставя майка — продължи той, — а тя е вдовица.

Корбет сложи още една сребърна монета в почернялата ръка на мъжа.

— Тогава й дай това — рече той. — И понеже сега кралят е в Йорк, й кажи да подаде молба за обезщетение.

— Той пък като откликне… — изсумтя човекът.