Всички отново вкусиха от виното и хляба.
— Да си спомним — обади се за трети път дьо Моле — за Светите земи, където нашият Бог Исус е страдал, умрял и възкръснал.
След това чашите и чиниите бяха прибрани. Дьо Моле покани всички да седнат и вечерята започна. Въпреки мрачния тост, ястията се оказаха вкусни: фазан с подправки, задушен заек, пресни зеленчуци, чаши с бордо, а накрая сервираха сладки, и изстудено вино от Елзас. Корбет отпи от него и докато слушаше разговорите на околните, си спомни за подаръка, който кралят бе направил на дьо Моле. Приказваха повече за неща, които ставаха в чужбина, сякаш искаха да забравят скорошните събития. Говореха за кораби, корсари в Средиземно море, скорошното си велико събрание в Париж и големия въпрос дали трябва да се обединят с ордена на хоспиталиерите. Корбет и двамата му другари не бяха пренебрегвани, но нито веднъж не ги въвлякоха в разговора. Едва когато дойде библиотекарят Одо, слаб, плешив мъж с дълга бяла брада, атмосферата се проясни. Одо беше безгрижна душа, усмихнат, с весели очи. Корбет веднага изпита симпатия към него.
— Отегчавате нашите гости — заяви Одо от края на масата. — Вие не сте рицари и благородници, а одъртели, побелели войници, които нищо друго не знаят. — Той се поклони на дьо Моле. — Монсеньор, прости ми, че закъснях.
— Глупости — усмихна му се в отговор дьо Моле. — Познаваме и теб, и твоята страст към книгите, а и това, което казваш, е истина. Би трябвало да си подобрим обноските.
Дойде един слуга от кухнята, който сложи прибори пред библиотекаря. Одо се облегна с лакти на масата и Корбет зяпна от изненада — лявата ръка на стареца липсваше, на нейно място имаше лакирано дървено чуканче. Легрейв, който седеше отсреща, се наведе към него.
— Приемаме странностите на брат Одо — прошепна високо той и се усмихна на библиотекаря, който го гледаше с престорен гняв. — Няма да му хареса, че ще ти кажем, но той е герой, истински рицар.
— Вярно е! — заяви гордо Бранкиър. — Защо мислите, че търпим речите и лошите му обноски?
Корбет усети всеобщото възхищение, дори обич към стария тамплиер.
— Навремето — добави Симс, — брат Одо беше рицар, с когото дори Артур, Роланд и Оливър биха се гордели.
— О, я стига! — махна със здравата си ръка библиотекарят, макар открито да се наслаждаваше на тези добронамерени задявки.
— Той беше в Акр — продължи Легрейв, — както и всички тук, но остана да защитава пробива, когато започнаха да разрушават стените. Тръгна си последен. Разкажи ни, братко, разкажи и на нашите гости какво се случи.
Корбет разбра, че това е почти ритуал, само че този път с една малка разлика. Присъстващите отчаяно се стараеха да му покажат, че въпреки слуховете и шушуканията, някога, в друго време, те са били защитници на християнския свят — герои, светци с оръжие в ръка. Към молбата на Легрейв се присъединиха и останалите тамплиери, та накрая Одо отпи голяма глътка вино и вдигна лакираното чуканче.
— Загубих ръката си в Акр — започна той. — Да, това се случи през март хиляда двеста деветдесет и първа година, когато градът бе превзет. — Библиотекарят огледа един по един четиримата командири на ордена. — И вие бяхте там.
— Ние хукнахме да бягаме — рече Легрейв, без да вдига очи. — Ометохме се от града, сложили щитове на гърбовете си и вперили очи в морето.
— Не, това не е вярно — отвърна меко Одо. — Трябваше да се оттеглите. Стотици пъти съм ви казвал: няма величие в смъртта. В един окървавен труп няма никаква чест. Няма гордост в плен.
— Ти не побягна — отбеляза Бранкиър.
— Братко — каза дьо Моле, като почука по масата с дръжката на ножа си. — Честно казано, вие всички имате предимство пред мен; аз дори не съм бил там. Не познавам непоносимия пек на пустините в задморските земи. Никога не съм чувал смразяващия крясък на мамелюците, нито съм усещал дивата ярост на битката. Превземането на Акр не е станало по наша вина, а понеже… — Той улови погледа на Корбет и гласът му секна. Великият магистър вдигна насълзените си очи. — Разправи ни още веднъж, Одо — прошепна той. — Разкажи ни как падна градът.
— Обсадата започна през март — прозвуча плътният, мек глас на Одо. Той се облегна назад, затвори очи и се зае да рисува картините с думи. — Както всички знаете, Акр беше обречен, но въпреки това улиците кипяха от живот, а кръчмите гъмжаха от народ до късно през нощта. В стаите над винарните беше пълно със сирийки и гъркини. Трескаво вълнение беше обхванало града, когато неверниците започнаха да го обграждат. — Той отвори очи. — Защо става така, че пред лицето на смъртта хората започват да се веселят още по-буйно? Сър Хю, участвал ли си някога в битка?
Читать дальше