Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Съгласни сме — отвърна припряно дьо Моле. — И предполагам, че ти и слугите ти ще бъдете наши гости?

— Докато се разреши случаят — рече Корбет. — Да, така е.

— В такъв случай, Ралф — каза дьо Моле и махна с ръка към Легрейв, — ще ви покаже стаите ни за гости.

Корбет посочи трупа.

— А смъртта на вашия другар?

Дьо Моле направи гримаса и стана.

— Или Божията ръка, или…

— Убийство — добави Корбет.

— Да, сър Хю, убийство. А в такъв случай ще имаме нужда от твоите умения. След като Легрейв ви покаже стаите, можете да отидете до лабиринта. От входа до центъра му е прокарано въже. Вървете по него и няма да се изгубите!

Корбет тръгна с Легрейв към вратата.

— Сър Хю! — обади се дьо Моле, като пристъпи напред. — Утре сутринта братята ще отслужат заупокойна литургия за сър Гуидо, Вие сте добре дошли. Колкото до всичко останало, считай се за почетен гост. Моля ви все пак да спазвате добрия тон. Ние сме монашески орден; някои части от сградата са затворени за външни лица.

Корбет кимна и излезе след Легрейв в коридора. Върнаха се при Ранулф и Малтоут, които седяха в малка ниша досами входната врата и Легрейв ги поведе по застланата с чакъл пътечка към долния етаж на източното крило.

— Това са просто килии — обясни им той, като отвори една от вратите. — Сър Хю, слугите ти могат да си делят тази.

След това отвори друга врата и въведе Корбет в обширна тъмна килия с един-единствен тесен прозорец. Стените бяха варосани. Над леглото висеше голямо разпятие; в долната му част имаше голям кожен сандък, а на масичката до него — обковано с желязо ковчеже. Под прозореца стояха писалище и дървен стол с изкусно резбовани облегалки за ръцете и гърба.

— Можете да се храните с нас в трапезарията — каза му Легрейв.

Сетне хвърли поглед през рамо към Ранулф и Малтоут, които все още стояха в коридора, затвори вратата и облегна гръб на нея. На лицето му играеше усмивка.

— Сър Хю, не се обиждай, че ви приехме така. В ордена ни цари смут. Сега сме като кораб без кормило, носен от ветровете ту насам, ту натам. Загубихме Светите земи. Неверниците са се разположили в свещените за нас места и какво ни остава сега? Много от другарите ми са напуснали семействата и домовете си, за да станат тамплиери. Това е тяхното семейство, а виждат само как възлюбеният им орден се ограбва от разни владетели.

— Това обаче не оправдава извършването на държавна измяна или убийство — вметна Корбет.

— Да, да, така е, но това, сър Хю, все още не е доказано. Както и да е, ще чуете звънеца за вечеря.

И с тези думи Легрейв се измъкна тихичко от стаята.

Ранулф и Малтоут влязоха с дисагите на Корбет.

— Конете са прибрани в конюшнята — рече Малтоут. — Включително онзи зъл звяр, товарния кон. Доста неприятности създаде на конярите.

— Какво мислиш, господарю? — попита Ранулф, като остави дисагите в големия сандък и придърпа едно столче.

— Истинска мистерия — отговори Корбет. — За мен тамплиерите са затворена книга: упорити, бойки мъже. Те не ни харесват. Негодуват срещу намесата ни, но под всичко това се крие и нещо гнило.

— Имате предвид смъртта на управителя? Чухме за нея — заяви Ранулф. — О, не от тамплиерите, те всичките са си стиснали устните и стъпват на пръсти; от обикновените слуги.

— И научихте ли нещо?

— Не, те са просто изплашени. Нищо повече от обичайните брътвежи за светлини нощем, влизания и излизания от имението. Очевидно всичко си било мирно и тихо, преди да пристигнат дьо Моле и командирите на ордена. Обикновено имението оставало празно, само с управителя и неколцина слуги. Сега всичко било обърнато с главата надолу. Слугите смятат, че управителят е убит с черна магия, че е изгорен от пламъци, изпратени от ада. Вече започват да напускат, отказват да работят тук.

Корбет се загледа през прозореца. Небето беше обагрено от аленозлатистите отблясъци на залеза. Искаше му се да легне и да събере мислите си, ала все не му излизаше от главата онзи зловещ труп на масата в съвещателната зала.

— Вижте, Ранулф, Малтоут, наредете багажа. Заключете вратата след мен. Аз отивам долу до лабиринта. Вие междувременно се поразходете наоколо, но се правете на Божи кравички. — Корбет намигна на Малтоут. — За теб няма да е трудно. Опитайте да видите докъде ще ви пуснат. Ранулф, ако някъде ти откажат достъп, недей да спориш. Ще се срещнем тук след час.

Корбет излезе от отделението за гости и тръгна из имението. Помота се покрай конюшните, ковачниците, бараките и като мина през една огромна порта, влезе в просторна градина — красиво подредено място, където цареше мир и тишина. По едната й страна вървеше дълга беседка, покрита с бели рози, момини сълзи и орлови нокти. Корбет приседна на една пейка и се огледа възхитено.