Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Помислихме си, че ще дойдеш, сър Хю — каза дьо Моле и посочи към масата. — В момента провеждаме заседание, за да установим причината за смъртта, както повелява правилникът на нашия орден. Управителят на имението, сър Гуидо Ревъркийн, загина при загадъчни обстоятелства тази сутрин в центъра на лабиринта.

Корбет огледа един по един водачите на тамплиерите; каменните им, почернели от слънцето лица почти не се различаваха. Нито един от тях не понечи да поздрави госта.

— Всяка сутрин, точно преди зазоряване — продължи дьо Моле, — каквото и да беше времето, сър Гуидо правеше своето лично поклонение до центъра на лабиринта. С течение на годините го бе опознал така добре, че можеше да се ориентира в него дори на тъмно, докато същевременно пее псалми и прехвърля броеницата си.

Корбет погледна към погребалния саван. Беше чувал, че такива лабиринти се правят, за да могат неизпълнилите клетвата си да отидат на поклонение или кръстоносен поход, да изкупят греха си с многократно минаване през сложния лабиринт до кръста или статуята на Христос в средата.

— Как може човек да срещне смъртта си в центъра на един лабиринт? — попита Корбет.

— Именно затова сме се събрали — обясни Легрейв. — Очевидно сър Гуидо е стигнал до центъра, запалил е свещите в подножието на кръста и тайнственият огън го е погълнал.

— И там не е имало никой друг? — поинтересува се Корбет.

— Никой — отвърна Легрейв. — Много малко хора познаваха тайните на лабиринта. Неговият стар приятел Одо Кресингъм, нашият библиотекар, е отишъл с него и е останал на пост пред входа. Никой не е влизал в лабиринта преди сър Гуидо и никой не си е тръгвал след него. Одо седял на една купчинка торф, както всяка сутрин — краката и коленете на сър Гуидо щели да бъдат разранени, когато излезел от лабиринта, и щяла да му трябва помощ, за да отиде до трапезарията. Одо казва, че била хубава утрин; започвало да просветлява, когато чул смразяващите писъци на сър Гуидо. Като се качил на купчинката, видял от центъра на лабиринта да се издига стълб от гъст дим и вдигнал тревога. Докато той и няколко сержанти стигнат до центъра на лабиринта, останало само това. — Легрейв стана и повдигна савана.

Корбет погледна бързо и извърна глава. Цялото тяло на Ревъркийн бе изгоряло. Огънят бе заличил всички отличителни белези от овъгления череп, та чак до жалките ботуши, превръщайки плът, мазнина и мускули в прилична на сгурия пепел. Ако не беше формата на главата и дупките на очите, носа и устата, Корбет щеше да помисли трупа за овъглен дънер.

— Покрий го! — заповяда дьо Моле. — Нашият брат Гуидо си отиде. Душата му е в ръцете Христови. А ние трябва да разберем как е загинал.

— Не трябва ли трупът да бъде предаден на градската полиция? — попита Корбет.

— Имаме известни права — отвърна троснато Бранкиър. — Одобрени от короната.

Корбет избърса устни с опакото на ръката си.

— И защо си тук? — додаде остро ковчежникът.

— Нека бъдем учтиви към нашия гост — намеси се Уилям Симс.

Седнал до Корбет, той се усмихна на останалите. В този момент секретарят се сепна — една малка космата топка скочи от скута на Симс и се приземи в неговия. Слисаната физиономия на Корбет поразведри обстановката. Симс скочи на крака и като се заизвинява, вдигна ловко малката невестулка от скута на госта.

— Това е моят домашен любимец — обясни той.

Корбет погледна към кафеникавото телце, бялата остра муцунка, потръпващото носле и немигащите черни очички. Симс държеше невестулката в ръцете си като бебе и нежно я галеше.

— Винаги е такъв — обясни той. — Любопитен, но дружелюбен.

Дьо Моле почука с пръсти по трона си и всички очи се насочиха към него.

— Тук си заради днешните събития в града, нали, сър Хю? Заради покушението над краля!

— Да, извършено от един сержант от вашия орден, Уолтър Мърстън — отговори Корбет и продължи, без да обръща внимание на ахването на околните. — Доказателствата сочат, че Мърстън е пуснал две стрели към краля, докато кралската процесия се придвижваше нагоре по „Тринити“.

— И?

— Докато стигна до мансардата на хана, където се беше спотаил Мърстън, той също бе убит от тайнствен огън, който беше изпепелил горната половина на тялото му.

— А как разбрахте, че е Мърстън? — попита Легрейв.

— Намерихме дисагите му, тамплиерската туника и списък с провизии с неговото име. Сигурен съм — добави Корбет, — че ако проверите, ще откриете, че сержантът го няма, а от оръжейницата ви липсва един арбалет. — После се втренчи в Бранкиър. — И не ще имате възможността да умувате край неговия труп. Сър Джон дьо Варен, граф и първи маршал на Англия, нареди да бъде окачен на площада в Йорк.