Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Приятно местенце, нали, сър Хю?

— Да, напомня ми за дома. — Корбет отвори очи. Ранулф все още го гледаше с любопитство. — Но ела, мастър Сийгрейв, покажи ми земята, която искаш да купиш.

Ханджията отвори портичката и мина пръв. Мястото от другата страна бе запустяло, обрасло с бурени и къпинаци — широко триъгълно парче земя, което се простираше между хана и гърбовете на къщите от двете страни.

— Чие притежание е? — попита Корбет.

— Ами отначало мислех, че е на общината, но като проучих документите, открих, че е дарена на Тамплиерския орден. Те притежават множество подобни парцели из целия град.

— А! — въздъхна Корбет. — И разбира се, за да бъде дарена, се изисква разрешението на краля.

Сийгрейв сключи рунтавите си вежди.

— Естествено, сър Хю. Никоя земя, дарена на религиозен орден, не може да бъде продадена без позволението на краля.

Върнаха се в хана. По гладния поглед на Ранулф Корбет разбра, че трябва да приеме поканата на Сийгрейв, затова останаха още малко и си поделиха едно блюдо, пълно с риба и сочни парчета пилешко. Сийгрейв лично им сервира бяло вино, специално охладено в неговите изби. След като се нахраниха, конярите на ханджията прикрепиха бъчвичката вино за товарния кон и гостите се сбогуваха. Тръгнаха нагоре по Лок Лейн към Колни Гейт, продължиха през Питъргейт и минаха през зейналата, прилична на пещера Ботъм Бар. Корбет яздеше начело. Сега Ранулф и Малтоут се чувстваха по-добре — бяха яли, по собствените им думи, най-хубавото ястие от пристигането си в Йорк насам.

Следобедът неумолимо приближаваше и Корбет започна да се замисля за предстоящата си среща с тамплиерите.

— Мислите ли, че ще знаят? — подвикна той през рамо.

— Какво, господарю?

— Мислите ли, че тамплиерите ще са чули за нападението над краля?

— Един Бог знае, господарю.

Ранулф направи гримаса към Малтоут. Въпреки задявките по пътя за Фрамлингъм, усещаше някакво безпокойство. Корбет си беше наумил да напусне службата при краля и да се върне в имението Лейтън. Тазсутрешното нападение само засили решимостта му. „Но какво ще стане с мен тогава?“ питаше се Ранулф. Лейтън бе красиво имение, особено през лятото. И все пак, както често бе повтарял на Малтоут, овцете досущ си приличат, а дърветата и живите плетове не притежават очарованието на кривите лондонски улички. Той заговори с Малтоут за това, докато къщите и хижичките отстъпваха на зелени поля и тримата навлизаха в селските околности, към които Ранулф изпитваше такава неприязън. Когато пътят започна да се стеснява, той видя как гърбът на Корбет се напряга и сам усети тревога. Гъстият жив плет се издигаше високо от двете страни, а дърветата бяха толкова приведени, че клоните им се преплитаха и образуваха балдахин над тавите им. От време на време мелодичното гукане на гривяци се прекъсваше от дрезгавия грак на ловуващи врани. Ранулф се опита да не им обръща внимание. По-важно бе да се ослушва за всеки звук и озърта за всяко движение, което можеше да предвещава опасност. Когато двете редици жив плет се отдръпнаха и пътят стана по-широк, той се поуспокои. Корбет обаче току спираше, промърморваше нещо на себе си, взираше се надолу към земята и пак продължаваше.

— Ей Богу, господарю! — викна Ранулф. — Какво толкова интересно има в камъните и калта?

Корбет дръпна юздите на коня си и спря.

— Съсеченият горящ труп — отбеляза той — е бил намерен някъде тук.

Сетне слезе от коня, без да обръща внимание на възраженията на Ранулф.

— Да, така е — рече той и посочи пътя. — Точно преди завоя, близо до онази групичка дървета; там добродетелните сестри са открили останките.

— Сигурен ли си? — попита Ранулф.

— Да, водачът им разказа, че тъкмо наближавали един завой на пътя. Отам се показал кон, който профучал покрай тях. Когато завили, заварили трупа, или поне част от него, да гори като факла. — Корбет отново се качи на коня и се усмихна лукаво на Ранулф. — Да видим дали не ме лъже паметта. Добродетелните сестри твърдяха, че половин час след като са напуснали мястото, са стигнали до Ботъм Бар. Вече сме пропътували същото разстояние.

В крайна сметка се оказа прав. Когато навлязоха сред дърветата, Корбет се взря в тъмнината, огледа покритата с дребни камъчета пръст и посочи един голям опърлен участък.

— Защо се интересуваш толкова от това убийство? — попита Ранулф.

Корбет слезе от коня, клекна и прокара пръсти през обгорената пръст.

— Този човек е пътувал за Йорк. Не знаем кой е бил, къде е отивал или какво е правил на този безлюден път, но очевидно е бил нападнат от някой, който е бил голям майстор с меча.