Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Глупости! — отсече Ранулф, наведе се и улови леденостудената ръка на господаря си. — Сега отиваме в „Зелената мантия“ — рече тихо той. — Взимаме бъчвата с виното и продължаваме за Фрамлингъм. Ще кажем на ония тамплиерски копелета, че не могат да напускат имението, и ще им зададеш въпросите си. Сетне ще седнеш и ще умуваш, както винаги правиш. И преди да дойде Възнесение, ще си изпратил още един престъпник на заслужената му съдба. Хайде сега — подкани го Ранулф. — Разведри се. Все пак аз напускам Луси.

— Луси ли? — попита Корбет.

— Господарю, тя е най-хубавото момиче в Йорк! — отвърна вървешком Ранулф. — Косата й е черна като нощта, кожата й е като бяла коприна, а очите й — той посочи небето над къщите, — са по-сини от него. — Сетне погледна към Малтоут през рамо. — А има и сестра. Всъщност двете ми напомнят за една история, която чух наскоро: за някакъв епископ от Линкълн, на който се наложило в късна доба да потърси подслон в една селска къща…

Поуспокоен от бърборенето му, Корбет усети, че започва да се отпуска. На ъгъла на Хоужър Лейн се спряха и Ранулф нае един момък, който да ги заведе до хана на Хюбърт Сийгрейв.

„Зелената мантия“ беше просторна, четириетажна сграда с две крила, построена върху собствена земя току до Нюгейт. В предния двор имаше подвижна преграда; иначе ханът представляваше цяло селце с бараки, ковачници, конюшни, малка работилница за щавене на кожи, бъчварници и дърводелски работилници. Собственикът, Хюбърт Сийгрейв, излезе да ги посрещне. Беше облечен по-скоро като търговец, отколкото като съдържател на хан, с одежди от чиста вълна. На лисеещата му глава бе кацнала сламена шапка, с която се пазеше от горещината. Той прекоси двора с важна походка, като размахваше бастуна си.

— Като епископ в двореца си — прошепна Ранулф.

Сийгрейв очевидно бе свикнал да посреща служители на краля, но грубоватото лице и любопитните му очи добиха по-угодлив израз, когато Корбет се представи.

— Прощавай, сър, не знаех — запелтечи той. — Обикновено служителите на кралския двор идват…

— Кралят иска бъчва от най-хубавото ти вино, мастър 4 4 Средновековно обръщение към мъж от по-високо потекло, в последствие обръщение към всеки мъж, преминало в по-късния си вариант „мистър“ — (Бел.ред.) Сийгрейв — рече нехайно Корбет. — Но наистина да е от най-доброто. Ще бъде подарено на Великия магистър на Тамплиерския орден.

По лицето на Сийгрейв се изписа тревога.

— Какво има? — попита Корбет. — Да не би да ти е свършило виното?

Сийгрейв дръпна заговорнически Корбет за ръкава.

— Не, не — прошепна винарят. — Но из града се носят слухове за странни случки във Фрамлингъм, също и за покушението над краля тази сутрин.

Корбет се освободи внимателно от ръката му.

— Така е, кажи на кръчмаря — подхвърли той, — и все едно си казал на целия свят. Но ти не бива да даваш ухо на всички дрънканици.

Сийгрейв кимна в знак на съгласие.

— Имам една бъчва — заяви той, — от най-добрата година в Гаскония. От десет лета стои в избата ми. Надявах се да я подаря на краля. Моите слуги ще я изнесат, но вие не желаете ли да позакусите?

— След малко, мастър Сийгрейв, понеже трябва да обсъдим и още един въпрос: двете парчета земя, които искаш да купиш.

Сийгрейв доби още по-раболепен вид и взе да потрива ръце, сякаш надушваше печалби. Той настоя да разведе Корбет, циничния Ранулф и обзетия от благоговение Малтоут из владенията си — в складовете, ковачниците на двора и в дълбоките изби, където им посочи бъчвата с вино, която беше избрал. Сетне ги прекара през няколко стаи, настлани с прясно отрязана тръстика, чието ухание се смесваше с ароматите на готвено от кухнята, и ги изведе в хубавата градина от другата страна. Тя беше обградена с високи тухлени стени, покрити с пълзящи растения и лишеи. Самата градина бе разделена на малки лехи, в които, обясни Сийгрейв, отглеждали собствено производство зеленчуци и подправки за кухнята.

Ранулф нетърпеливо попита за двете парчета земя, та Сийгрейв се видя принуден да ги поведе към малката задна вратичка. Точно когато стигна пред нея, Корбет се спря и погледна към платното, което закриваше големия трап близо до стената.

— Като че ли пак си захванал да строиш, мастър Сийгрейв.

— Да. Смятаме да издигнем беседки, заслонени от вятъра местенца, където отбрани клиенти да сядат и да се хранят при хубаво време.

Корбет кимна и се озърна. Градината беше красива; в отсрещния й край имаше гълъбарник с кошери от двете страни. Той затвори очи и вдиша уханието на цветята, заслушан в тихото жужене на пчелите.