Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

„Знай, че каквото заграбиш, ще се изплъзне от ръцете ти и ще се върне при нас — пишеше в бележката — Знай, че идваме и изчезваме, преди да си усетил, и никак не ще ни попречиш. Знай, че си ни в ръцете и не ще те пуснем, докато не си разчистим сметките.“

Корбет се взря в написаното: последователността на изреченията бе леко променена, но заплахата си оставаше все така действителна. Той вдигна поглед: момчето беше изчезнало и нямаше как да го проследи. Убийците бяха наблюдавали всяка тяхна стъпка, скрити сред тълпата. Явно мъртвият тамплиер не бе сам; явно бе само една пионка и играта едва сега започваше.

Едуард Английски се изтегна в голямата дървена вана в покоите на архиепископския дворец. Подът около ваната беше покрит с дебел пурпурен плат, по който се нижеха слуги с ведра гореща, ароматизирана с шипка и други билки вода. Кралят седеше, метнал ръце върху двете стени на ваната и отпуснал тялото си в уханната сапунена вода. По едно време изгледа свирепо Корбет, който седеше до дьо Варен. Секретарят полагаше всички усилия да запази сериозна физиономия: не че Едуард бе загубил някаква част от достойнството си, докато се къпеше, по-скоро му бе смешна претенциозността на архиепископа, собственика на ваната, който бе украсил стените й с герба си, без да се споменават няколкото кръста.

— Забавно ли ти се вижда? — озъби му се Едуард. — Току-що тамплиерите ми обещаха заем от петдесет хиляди лири стерлинги. Положих проклетата им клетва да отида на кръстоносен поход. Сега пък ти ми казваш, че онова копеле се е опитвало да ме убие!

— Не беше заем — отвърна Корбет, — а дар. Ако ти отидеш на кръстоносен поход, Твое величество, тогава с цялото ми уважение, тази вана ще запее „Te Deum“ .

Едуард стана и се отърси като куче от водата. Когато излезе от ваната, дьо Варен метна на раменете му вълнено наметало.

— Хареса ми — заяви Едуард. — Жалко, че се налага да чакам до сред лято за следващата. — Той зашляпа с босите си крака към Корбет, като изтръскваше косата си от водата. — Ти се къпеше веднъж седмично, нали?

— Един арабски лекар, студент в Салерно, ми каза, че няма да ми навреди.

— Ама това те изнежва! — възропта Едуард.

Кралят отиде до една малка масичка, напълни с вино три инкрустирани със злато чаши и като се върна, пъхна по една в ръцете на дьо Варен и Корбет.

— Значи този тамплиер е пуснал към мен две стрели и след това бил погълнат от пламъци?

— Очевидно, господарю, макар че там трябва да е имало и още някой — отговори Корбет. — Същият този човек ме е проследил през цял Йорк и ми е изпратил предупреждението.

— Но защо един тамплиер ще желае смъртта ми? — попита Едуард. — И дали това нападение има нещо общо с нещастника, когото онези две монахини са видели да гори на пътя до Йорк? — Той вдиша дълбоко. — Все още изглеждаш свеж, Корбет. Искам да отидеш във Фрамлингъм. — Той свали един пръстен от ръката си и го пусна в шепата на своя секретар. — Покажи това на дьо Моле. Той ще го познае.

Корбет погледна аметиста, който проблясваше на златния пръстен.

— Тамплиерите са го подарили на баща ми — обясни Едуард. — После искам да ми го върнеш, но дотогава си упълномощен да действаш от мое име. Разследвай, Корбет! Използвай дългия си нос и острия си ум, издири нападателя и когато това стане, ще наредя да бъде убит!

— Това ли е всичко, господарю?

— Че какво повече искаш? — отвърна подигравателно Едуард. — Ваната на архиепископа да запее „Te Deum“ за теб? А! — възкликна той, след като Корбет стана, поклони се и тръгна към вратата. — Искам да останеш във Фрамлингъм, докато тази работа приключи. Въпреки това, за да покажем на монсеньора приятелските ми чувства, му занеси бъчва вино, както ти заръчах.

На вратата се почука и някой я бутна така рязко, че едва не събори Корбет. Амори дьо Краон, пратеникът на Филип IV, се вмъкна крайно смутен в стаята. Не пролича да е забелязал дьо Варен, но веднага падна на едно коляно пред краля.

— Твое величество — промърмори той. — Чух за нападението над теб. — Мъжът вдигна лисичото си червенобрадо лице. — От името на моя господар благодаря Богу за твоето спасение. Моля се врагът скоро да стигне гибелта си.

— Ще стане, ще стане.

Едуард протегна ръка за целувка към френския пратеник. Дьо Краон го направи и стана.

— Нашият скъп и тъй любим секретар, сър Хю Корбет, Пазителят на нашия таен печат — продължи кралят, — ще открие истината.

— Както е правил и в други случаи — добави Корбет, като затвори вратата и се облегна на нея.