Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

Дьо Краон се обърна.

— Сър Хю, Бог да те благослови! — Той се приближи до секретаря, сграбчи ръцете му и го целуна като Юда по бузата. — Изглеждаш добре, сър Хю!

Корбет погледна заклетия си враг, главен шпионин на Филип IV и извор на всичките му интриги. Възхити се на претенциозните му дрехи — розова туника, поръбена със злато на маншетите и около врата. Горният ръб на червените кожени ботуши бе набит с миниатюрни скъпоценни камъчета.

— А ти, сър Амори, изобщо не си се променил.

Дьо Краон се усмихна, но понеже бе застанал гърбом към краля, очите му издаваха дълбоката ненавист към англичанина, когото с удоволствие би убил.

— Приемам поздравления, сър Хю. Ожених се и жена ми вече очаква дете.

— Значи щастието ти е двойно, сър Амори.

— Все пак не съм дошъл да си разменяме любезности — каза дьо Краон и се обърна. — Нито дори да ликувам, задето Негово величество се е избавил на косъм.

— За какво тогава? — рече сопнато Корбет.

— Нося предупреждение от господаря си — продължи дьо Краон. — Нали чухте, че беше нападнат по подобен начин, докато ловуваше в Булонския лес?

— Продължавай — каза тихо Едуард.

— Виновникът беше открит — обясни дьо Краон. — Оказа се тамплиер с висок ранг от тяхната ложа в Париж. Агентите на моя господар са го арестували. Той е направил пълни признания след кратко пребиваване в тъмницата на Лувъра.

— И? — попита Корбет.

— Очевидно някои високопоставени тамплиери смятат, че прогонването им от Светите земи е станало по вина на западните крале, императора на Свещената Римска империя и дори самия папа, но главно на Филип Френски и Едуард Английски.

Корбет приближи до него.

— И ти носиш предупреждение?

— Да, сър Хю, нося предупреждение. Англия и Франция са на път да подпишат договор за траен мир. Той ще бъде скрепен от брак между двете династии. Вярно, нашите страни са имали някои разногласия в миналото, но сега ги грози обща опасност, която би могла да разруши този мир.

— Какво друго е признал сержантът? — попита Едуард.

Дьо Краон извади от ръкава си един свитък и го подаде на Корбет.

— Вижте сами!

Корбет разви пергамента и го прочете; докато правеше това, той си помисли, че подозренията му спрямо дьо Краон поне в този случай са били неоснователни.

— Какво пише? — поинтересува се кралят, докато сядаше на една пейка.

Корбет огледа ръкописа и го отнесе до прозореца на светло.

— Това са признания — обясни той. — На сержанта от ордена на тамплиерите в Париж. Той признава, че се е опитал да убие краля в Булонския лес. Очевидно е изпълнявал заповеди на свой събрат с по-висок ранг, известен му единствено като „Стрелеца“.

— Инквизиторите на Филип IV ли измъкнаха това от него? — попита Едуард.

— Не — каза Корбет, като вдигна поглед. — Не кралските инквизитори. — Сетне видя доволната усмивка, която се разля по лицето на дьо Краон. — Не някой друг, а лично Великият инквизитор.

— А знаете — намеси се дьо Краон, — че Светата инквизиция зачита само своите закони.

— Очевидно — продължи Корбет, като оглеждаше внимателно ръкописа, — у тамплиера са били намерени някои предмети: пентаграм, рисунка на обърнат кръст и други помагала за черна магия. — Той вдигна поглед. — Именно затова Великият инквизитор е поел нещата в свои ръце. Сержантът твърдял, че той и другият тамплиер са участвали в магьосническо сборище, сатанински дела и култове към демони и някаква отрязана глава.

Корбет погледна най-долната част от ръкописа, където стояха кървавочервеният печат на Светата инквизиция и саморъчните подписи на Великия инквизитор и двамата му свидетели.

— Значи — каза Едуард, като се наведе напред, — работата е сериозна.

Дьо Краон кимна отсечено.

— Моят господар вече писа на папа Бонифаций, за да изиска разследване на ордена. — Той се изправи и падна на коляно пред краля. — Но аз ще уведомя господаря си за щастливото ти избавление. Както и — прибави лукаво пратеникът, поглеждайки Корбет с ъгълчето на окото си, — за свещената ти клетва да тръгнеш на кръстоносен поход.

— Към който — обади се Корбет — моят господар ще призове да се присъединят и другите владетели на Запада.

Дьо Краон стана и се поклони на Корбет.

— Филип Френски не ще се поколебае. Той е готов да пролее кръвта си, както направи дядо му, за да върне владенията Божии.

После, без повече реверанси, дьо Краон напусна стаята така бързо, както и бе влязъл.

— На дьо Краон трябва да му е било трудно — отбеляза Корбет, като преди това отиде до вратата, за да се увери, че е затворена, — за пръв път в живота си да каже истината.