Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

Дьо Варен отиде с тежки стъпки до вратата.

— А, милорд графе!

— Да, Корбет.

— Кажете на краля, че няма да се върна в имението Лейтън. — Корбет си наложи да се усмихне. — Поне докато не приключа с тази работа.

Той чу как дьо Варен трополи надолу по стълбите, крещейки обиди към всички в хана. Ранулф и Малтоут стояха в ъгъла на стаята и го гледаха със зяпнали уста.

— Какво има, Ранулф? — попита Корбет. — Ако не си затвориш устата, ще лапнеш някоя муха.

— Никога не съм чувал дьо Варен да те нарича Хю — отговори Ранулф. — Трябва здравата да се е уплашил…

— Така е. Асасините не си губят времето. — Корбет затвори прозореца. — Но да вървим. Тук вони ужасно. Ранулф, донеси ми дисагите.

— Кои са тези асасини? — попита Малтоут.

— По-късно ще ти разкажа. Сега искам само да разбера защо един тамплиер ще изпълнява техните заповеди!

Тримата слязоха по стълбите в общата стая на хана — ниско, усойно помещение с почернели от хилядите палени огньове тавански греди. В отсрещния й край, близо до вратата на килера, седеше съдържателят, заобиколен от група леки жени, и се наливаше с вино, сякаш животът му зависеше от това. Когато зърна Корбет, той се свлече на колене и сключи ръце пред гърдите си.

— О, господарю, смилете се над мен! — проплака шишкото, като го гледаше жаловито, макар че изпоцапаното лице на Корбет не показваше нищо, което да поуталожи паниката му. Човечецът почти запълзя в краката му. — Господарю, повярвай, нямаме нищо общо с това!

Ранулф извади меча си и го опря с плоската страна о рамото на кръчмаря.

— Ако имаш — каза насмешливо червенокосият слуга на Корбет, — до седмица ще те обесят, после ще те разчекнат и ще окачат осолените ти крайници над Микългейт Бар.

Съдържателят се вкопчи в наметалото на Корбет.

— Господарю! — простена той. — Милост!

Корбет бутна настрана меча на Ранулф и накара кръчмаря да седне на стола си.

— Донеси на господаря си чаша от най-доброто вино. Същото за мен и моя придружител — нареди той на една от прислужниците. — А сега слушай, кръчмарю.

Корбет придърпа едно столче и седна точно срещу съдържателя, така че коленете им почти се допираха.

— Няма от какво да се боиш — продължи той. — Стига да ми кажеш истината.

Съдържателят не спираше да се тресе. Мечът на Ранулф бе едно, но този кротко говорещ кралски секретар го плашеше до смърт. Известно време човечецът не можа да произнесе нищо, само пелтечеше.

— Не те грози никаква опасност — увери го Корбет. — Не можеш да носиш отговорност за всички, които посещават хана ти.

Той взе чашата вино, донесена от една прислужница, и я бутна в ръката на ханджията. Сетне отпи от своята и я остави — виното беше добро, но от тлъстата муха, която плуваше в него, му се повдигна.

— А сега, кой беше този човек?

— Не знам. Дойде снощи. Пътник някакъв. Представи се като Уолтър Мърстън. Плати добре за стаята, с две сребърни монети. После си изяде вечерята и повече не го видях.

— Слиза ли долу да закусва?

— Не, бяхме заети да се подготвяме за посрещането на краля. — Ханджията изстена и закри лицето си с ръце. — Канехме се да празнуваме. В един момент излизаш навън, развяваш знамена и слушаш фанфарите, а в следващия… — И махна безпомощно с ръце.

— Никой друг ли нямаше с него? — настоя Корбет. — Никой ли не е идвал да го посети?

— Не, господарю, но ханът има два входа, преден и заден. Постоянно влизат и излизат хора, особено в дни като този. — Гласът на мъжа пресекна.

Корбет зажумя и постоя, като се мъчеше да извика в паметта си всичко, което бе видял, докато си проправяше път през тълпата. Изведнъж си спомни как бе блъснал просяка, докато изпращаше Ранулф в малката уличка, и отвори очи.

— Почакайте тук — нареди секретарят и излезе от хана.

— Какво търсиш? — попита забързалият след него Ранулф.

Корбет отиде до началото на уличката и я огледа. Представляваше тесен, смрадлив сокак между къщите, пълен със смет и скитащи котки. Две дечица се опитваха да яхнат старата свиня, която се ровеше из боклуците, но от самия просяк нямаше и следа.

— Господарю? — обади се Ранулф.

Корбет се върна в общата стая на хана.

— Ханджийо, в Лондон — а предполагам, че и в Йорк е същото — просяците си имат любими места, като например някой ъгъл или вход на църква. Виждали ли сте просяк да застава на ъгъла в уличката от другата страна на хана ви?

Съдържателят поклати глава.

— Не, господарю, никой просяк не би стоял тук. Далече е от дюкяните, а уличката не води наникъде. — Той се усмихна и разкри зачервените си, възпалени венци. — Пък и моите клиенти не са от хората, дето биха се разделили с някое пени.