Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— В такъв случай, ханджийо, се върни при буретата с бира. Няма от какво да се страхуваш.

Корбет махна на Ранулф и Малтоут да го последват и тримата излязоха на „Тринити“ Лейн.

— Сър. — Един кралски офицер се приближи до тях с ръка на дръжката на меча и шлем в другата. — Графът на Съри ни заповяда да стоим тук, докато не приключите.

— Събери хората си — нареди Корбет. — Иди при краля в абатството. Кажи на милорд Съри, че скоро ще се видим. Конете ни?

Войникът вдигна ръка и към тях се приближи един стрелец, който водеше трите коня.

— Не ще можете да ги яздите — отбеляза стрелецът. — По улиците е голяма блъсканица.

Когато излязоха от „Тринити“, Корбет разбра, че войникът е бил прав. Сега, когато кралската процесия беше отминала, Микългейт гъмжеше от народ. Сергиите отново бяха наредени и търговията си вървеше, както обикновено; продавачи, пътуващи търговци и надничари се мъчеха да изкарат някое и друго пени от празничната атмосфера в града. Корбет водеше коня си, следван от Ранулф и Малтоут. Напредваха много бавно. Пред църквата Сейнт Мартин трупа актьори бяха издигнали импровизирана сцена на две каруци и за най-голямо удоволствие на публиката играеха пиеса за Каин и Авел. Когато Корбет мина покрай тях, Бог — фигура, облечена в бял чаршаф, със закрепен на главата златен ореол — тъкмо бележеше Каин с червен кръст. „Де да беше толкова лесно,“ помисли си Корбет, „знакът на Каин да се виждаше на челото на всеки настоящ или бъдещ убиец.“

— Мислиш ли, че тамплиерът е действал на своя глава? — попита Ранулф, който вървеше след него.

— Не — отговори Корбет. — Ранулф, колко време ни отне, докато стигнем от краля до онази стаичка в хана?

Ранулф спря, за да даде път на група деца, които тичаха след дървен обръч; последва ги едно улично псе, стиснало между зъбите си трупа на мършаво пиле и гонено от побесняла домакиня, която крещеше, колкото й глас държи.

— Странно приказват тук — отбеляза Ранулф. — По-бързо и някак по-отсечено, отколкото в Лондон.

— Но момичетата са също толкова хубавички — отвърна Корбет. — Зададох ти въпрос, Ранулф; колко време смяташ, че ни е отнело?

— Горе-долу колкото да кажеш десет пъти „Аве Мария“.

Корбет си спомни как си проправяше път през тълпата, загуби се, а после влезе в хана и изкачи стълбите.

— Мислиш, че са били двама? — попита Ранулф.

— Да. Вратата на стаята беше заключена, вероятно от съучастника на стрелеца, когато е излязъл. Забелязах, че ключът липсваше.

— Значи беше тръгнал да търсиш просяка?

— Може би, макар това да не обяснява всичко — продължи Корбет. — Двете стрели трябва да са били изстреляни от Мърстън. И все пак как може един професионален войник да бъде убит за секунди, без да окаже съпротива? И после тялото му да бъде изпепелено така бързо от онзи ужасен огън?

— Може другият да го е убил — отговори Ранулф, — а сетне да е изтичал надолу по стълбите и да се е престорил на просяка, когото бутна.

— Това е само предположение — възрази Корбет.

Когато наближиха моста над Уз, той стисна още по-здраво юздите. Мостът бе широк; от двете му страни, до високите дървени парапети бяха наредени сергии, на които се предлагаше риба, „прясно извадена,“ както крещяха продавачите, „от реката долу“. Корбет спря, остави Ранулф да държи конете и отиде да погледне през дупката между коловете. От дясната си страна виждаше голямата кула на Йоркския замък, а отляво извисяващите се островърхи камбанарии на Йоркската църква и абатството „Сейнт Мери“.

— Какво да кажа на краля? — промълви той на себе си, без да обръща внимание на любопитните погледи на минувачите.

После се взря в речните води, които образуваха водовъртежи около колоните на моста, и малката рибарска лодка до тях. Рибарите гребяха срещу течението и с всички сили се мъчеха да удържат мрежите си, същевременно избягвайки отпадъците, които се въртяха наоколо, неспособни да се измъкнат от орбитата на дебелите колони. Корбет все още не можеше да разгадае смъртта на тамплиера: един воин, набързо превърнат в тлееща пепел! Той се върна при Ранулф; точно в този момент едно просяче дотича при тях с пени в едната си ръка и парче пергамент в другата, и му забърбори нещо. Корбет се усмихна и клекна пред детето.

— Какво има, момче?

Хлапакът се ухили още по-широко, бутна парчето пергамент в ръката на Корбет и избяга, когато секретарят започна да го развива. Корбет прочете написаното и въпреки блъсканицата и прежурящото слънце, кръвта в жилите му изстина.