Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Иди във Фрамлингъм — нареди му Едуард. — Настани се там. Кажи на Великия магистър, че ако някой тамплиер излезе извън границите на това имение, ще бъде арестуван по подозрение в държавна измяна!

Ранулф и Малтоут се разхленчиха, задето им бяха прекъснали играта на зарове с кралските стрелци. Воплите им станаха още по-шумни, когато Корбет им каза накъде са се запътили.

— Стига сте мрънкали — нареди им техният господар. — Първо, е само въпрос на време, докато стрелците се усетят, че сте ги мамили. Второ, Ранулф, известен период на въздържание от преследването на дами ще се отрази много добре на душата ти.

Докато яздеха из улиците на Йорк, не си направи труда нито веднъж да се обърне назад, макар да знаеше, че в момента Ранулф се чумери и мърмори под нос за своя господар „Кисела физиономия“ и неговите постъпки, с които винаги убива радостта на околните. Малтоут бързо се примири. За него най-важно бе да е с конете и да знае какво сеят едрите земевладелци. Затова остави Ранулф да си мърмори, а сам се зае с проклетия товарен кон, който бе крайно недоволен, че го измъкват от удобната конюшня и го водят през шумните, прашни йоркски улици.

Ранулф, който вече бе опознал добре града, скоро изравни коня си с този на Корбет.

— Господарю, не трябва ли да вървим в обратната посока? Фрамлингъм се намира зад Ботъм Бар, северно от града.

Корбет се поспря, точно преди да навлязат в Кланиците, големия пазар за месо на Йорк.

— Имаме работа при някой си Хюбърт Сийгрейв, винар на краля и горд притежател на хана „Зелената мантия“ при Копъргейт. Трябва да занесем подарък на Великия магистър на тамплиерския орден.

Корбет впери поглед в тесните улици отпред и видя противната каша от кръв и карантии, която покриваше каменната настилка. По сергиите от двете страни на улицата висяха заклани овце, свине и агнета. Той дръпна едната юзда.

— Да намерим друг път.

Когато се обърна, покрай лицето му бръмна стрела, която се строши в гипсовата стена на отсрещната къща. Корбет остана за момент със зяпнала уста. Ранулф дръпна юздите и препусна в галоп по тясната уличка, която водеше навътре в Копъргейт. Продавачи, чираци, просяци, деца и търсещи мърша кучета и котки се разбягаха пред конете им. По-съобразителните сграбчваха с шепи от мръсотията и замеряха тримата ездачи, защото и Малтоут бе побързал да последва примера им. Когато навлязоха в Копъргейт, Корбет спря.

— Кой стреля? — попита той.

Ранулф избърса потта от лицето си.

— Един Господ знае. Нямам намерение да се връщам, за да проверя.

Корбет слезе припряно от коня си и заповяда на другите двама да направят същото.

— Дръжте конете от външната страна! — настоя той.

Тръгнаха през Копъргейт. Дотича един продавач, който протестираше срещу безотговорната им езда през пазара, но Ранулф извади меча, кресна му, че са тръгнали по кралски работи, и човекът си отиде.

— Какво беше това, предупреждение ли? — попита Ранулф.

— Не мисля — отговори Корбет. — Ако не се бях обърнал, стрелата щеше да попадне в целта.

— Да се върнем ли? — обади се Малтоут. — Може би…

— Не ставай глупак! — изръмжа му Ранулф и посочи къщите от двете си страни. — Прозорци, врати, улички, ниши и пролуки; в Йорк може да се скрие цяла армия.

Корбет продължаваше да върви, макар че страшно му се повдигаше. Чувстваше се зашеметен, а потта, избила по цялото му тяло, започваше да изстива. Опита да се разсее, като оглеждаше тълпите от двете си страни, пъстротата, вслушваше се във виковете и крясъците, но страхът не го напусна. Идваше му да извади меча си и да се шмугне сред хората. Откри и че не спира да мисли за Мейв и малката Елинор. Сигурно сега, с идването на пролетта, у дома чистеха стаите; Мейв щеше да обърне къщата с главата надолу. О, Боже! Дали щеше да прави точно това, когато пратеникът се зададеше по пътеката към господарската къща на имението? Дали щеше да се спусне, за да го посрещне? Как щеше да приеме съобщението от краля, че довереният му, любим секретар, нейният съпруг, е загинал от ръката на някакъв убиец в Йорк? Изведнъж Корбет чу някой да вика името му с глас, който сякаш идваше от много далеч.

— Господарю? Сър Хю?

Корбет спря и погледна към Ранулф.

— Какво има? — попита той със стържещ глас. Гърлото и устните му бяха пресъхнали.

— Знаеш ли накъде отиваме? — попита внимателно Ранулф, разтревожен от пребледнялото му лице.

— Направих грешка, Ранулф — призна Корбет. — Съжалявам. Трябваше да напуснем Йорк.