Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— О! — прошепна той. — Да можеше Мейв да види това!

Жена му имаше страст към градините, но тази бе по-хубава от всички в палатите на Едуард. В единия ъгъл имаше шахматно наредени лехи и сладкото ухание на билките, които растяха там, изпълваше вечерния въздух. След малко Корбет стана, отиде до лехите и се загледа в сладката папрат, копъра, игликата и белите перуники. До тях имаше малки, по-издигнати лехички с бял равнец, маргаритки и еньовче. Корбет продължи нататък и навлезе в малка овощна градина с ябълкови, крушови и черничеви дървета, които предлагаха прохладна сянка срещу ярката светлина на залязващото слънце. Той погледна назад към главната сграда с тесните прозорци и малки остъклени еркери, и се запита дали не го наблюдават.

Напусна градината през една странична портичка в стената. От другата страна имаше ливада, която се спускаше под лек наклон към малка горичка на брега на голямото, проблясващо езеро. От близките краварници се чуваше мучене — прибираха добитъка за нощта. Някакъв мъж пееше и вятърът донасяше ударите на ковашки чук. Идилична гледка, която му навяваше сладко-горчиви спомени за собственото му имение в Лейтън. Въпреки това чувстваше някакво безпокойство — беше убеден, че някой следи всяко негово движение. Той сви надясно, заобиколи главната сграда и доближи редицата дървета зад нея. Отвъд тях се простираше лабиринтът — море от високи бодливи редици жив плет, които се простираха чак до стената на имението. Корбет го обиколи, надникна във всеки от входовете му и накрая намери дългото въже, което лежеше на земята в един от тях. Той влезе в лабиринта, следвайки въжето.

— Бог да ни е на помощ! — прошепна, загледан в гъстите зелени храсти от двете си страни. — Гуидо Ревъркийн трябва да е бил много жаден за наказания.

Стресна се, когато една птица се издигна от лабиринта и прелетя над него, пърхайки с крила. Звукът му напомни за бръмчене на стрела. После продължи нататък. Лабиринтът беше утихнал; имаше чувството, че се е загубил в някаква тайна, вълшебна гора. Той вървеше, следвайки въжето по пътеката. Злокобната тишина сякаш стана още по-напрегната; Корбет усети как сърцето му спира за момент, а по врата му се търколи капка пот. Започваха да падат сенки; на места живият плет препречваше лъчите на залязващото слънце. Корбет продължаваше стъпка по стъпка. Вече започваше да съжалява, задето не е изчакал до сутринта, когато изведнъж чу хрущене на чакъл. Той се обърна рязко. Дали някой не го следваше? Или звукът бе причинен от някоя птица или животно от другата страна на живия плет? Той се поослуша и когато не чу нищо повече, продължи. Най-сетне въжето зави зад един ъгъл и излезе в центъра на лабиринта. Там стоеше голямо каменно разпятие; пред него имаше няколко стъпала, на които вероятно бе коленичил Ревъркийн. Сега плочите и тежките железни свещници бяха обгорени и напукани. Корбет отправи поглед към грубо издяланото лице на Спасителя.

— Какво се е случило? — попита той. — Как може един стар воин да бъде погълнат от тайнствен огън, докато си казва молитвите?

Сетне се огледа, но не успя да открие как се е разразил този ад. Свещите ги нямаше, от тях бяха останали само удължени восъчни петна — те можеха да хвърлят искри, да опарят човека, но не и да го превърнат в жива факла. Корбет седна на една пейка и се опита да си представи сцената. Сигурно Ревъркийн бе дошъл по същия път, припявайки своите псалми с броеница в ръка. Зазорявало се е и е имало достатъчно светлина, за да може да забележи, ако някой се крие в едно толкова тясно пространство. Още повече, че макар и стар, Ревъркийн бе воин и със сигурност бе имал остър, чувствителен слух. Щеше да усети, ако някой върви след него в лабиринта. И все пак, ако убиецът бе някой от водачите на тамплиерите, един от петимата, които Корбет бе заварил в съвещателната зала, той не можеше да е бил тук по това време. Корбет се загледа в големия обгорен участък.

— Но ако предположим — промърмори той, — че убиецът не е бил само един? Ако във Фрамлингъм има цял заговор и някой е влязъл в лабиринта много преди сър Гуидо?

Но ако случаят беше такъв, убиецът е трябвало да излезе по някакъв начин от лабиринта, а това едва ли можеше да остане незабелязано.

Корбет вдигна поглед към небето. Тъкмо в този момент се чу хрущене на чакъл иззад стената от лигуструм, а после скърцане, като от отваряща се врата. Корбет на мига се хвърли надясно, точно преди една дълга стрела от тисово дърво да се строши в кръста. Корбет се скри зад него и извади камата си. Отново се чу хрущене на чакъл; друга стрела бръмна покрай главата му и се заби в плета зад него. Без да чака третата, Корбет се втурна към изхода, където се виждаше проснатото на земята въже. Тичаше, без да го изпуска от очи, като следваше безкрайните му криволици из коридорите на лабиринта. Зад него се чуваха забързаните стъпки на преследвача. Корбет зави зад поредния ъгъл и изведнъж въжето свърши. Той спря, останал без дъх. Надясно ли трябваше да завие или наляво? Опита се да изкачи плета, но клоните бяха дебели и остри, та си изподра ръцете. Откри, че няма къде да стъпи. Клекна, помъчи се да си поеме дъх и да успокои лудешки разтуптяното си сърце. Припомни си колко дълго е тичал и прецени, че трябва да е някъде близо до изхода. Ако обаче поемеше по погрешен коридор, можеше да се загуби и попадне в капан, да стане лесна мишена за убиеца. Известно време остана така, напрягайки слух. Чуваше само граченето на враните и от време на време прошумоляване, когато някоя птица, свила гнездо в живия плет, хвръкнеше към небето.