Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Само при засади в Уелс и сред влажния пирен на шотландските мочурища, но не като теб, брат Одо. — Корбет огледа тамплиерите. — Не съм в състояние да съдя когото и да било за онова, което е направил в битка. И аз самият не съм сигурен как бих се държал.

Одо безмълвно вдигна чашата си към него и продължи:

— Последната атака стана през май. Чуваха се ударите на обсадните машини, падането на камъни от ронещите се стени на града, грохотът и ревът на всепоглъщащия огън… и онези барабани. Помните ли ги, братя, помните ли несекващото биене на мамелюшките барабани?

— Дори и сега — заяви Бранкиър. — Понякога вечер, когато си лягам в килията, пак звучат в ушите ми. — Той се огледа стеснително. — Тогава ставам и започвам да се взирам през прозореца в сенките между дърветата. Чудя се дали сатаната и войнството му не идват да ме изкушават.

Одо кимна.

— Бях на западната стена — продължи той. — Имаше пробив. Оттам се изливаше масло, което почерняше земята и правеше димна завеса. Мамелюците запълваха рововете с колони от товарни животни. Те падаха в рова, биваха убивани и така се образуваше мост, по който минаваха враговете ни. Не бяхме останали много. Чувствах се уморен, заслепен от дима, ръцете ми тежаха. — Той помълча. — Зад димната завеса се чуваха песните на дервишите и биенето на барабани, които идваха все по-близо. Първата атака бе предприета точно преди зазоряване: тъмни маси, сякаш адът бълваше легиони от демони. Отблъснахме ги, но ни заляха полкове тежковъоръжени мамелюци и стените бяха завзети. Започнахме да отстъпваме. Минахме покрай група монаси, доминиканци. Бяха се събрали и пееха „Salve Regina“ . Не можехме да направим нищо, за да ги спасим. Навсякъде около нас умираха хора — сред пламъците в кулите, по входовете на къщите, на барикадите в уличките.

— Но ти си ги спрял — намеси се Бранкиър. — Поне за малко, но си успял да ги спреш.

— Да. Имаше една улица, която водеше към пристанището; всички бягаха натам. Редиците ни се бяха разстроили и корабите се пълнеха с бясна скорост. Аз и около две дузини тамплиери — все отбрани воини — останахме да отбраняваме последната барикада.

Одо се изправи. Лицето му доби младежки вид, а очите му светнаха от вълнение.

— Бихме се цял следобед — заяви той. — А докато се биехме, пеехме Великденския химн, даже когато неверниците се отдръпнаха и ни обещаха живот. Но ние само им се изсмяхме. Те отново настъпиха. Над барикадата заваля дъжд от огнени топки; сетне пред очите ми падна черна пелена. — Раменете му се отпуснаха. — Когато се събудих, бях на един от корабите, който бързо се движеше към открито море. Лявата ми ръка я нямаше, а Акр бе завзет. По-късно научих, че един мъж е оцелял и той ме е завлякъл до стъпалата на кея. Намерил лодка. — Гласът на Одо потрепери. — Понякога страшно ми се иска да бях умрял с братята си.

— Глупости — рече Уилям Симс. Покритото му с белези лице беше омекнало. Той се изправи, отиде и падна на коляно пред стария библиотекар. — Ако беше загинал — каза тихо той, — никога нямаше да чуем този разказ и Фрамлингъм нямаше да има своя любим библиотекар.

— Значи — обади се Корбет, — с изключение на Великия магистър, всички сте били в Акр?

— Върнахме се с останалите — отговори Легрейв. — Сега всеки от нас е командир. Аз за Бевърли, Бадълсмиър за Лондон, Симс за Темпълкоум в Дорсет, Бранкиър за Честър.

— А на вашето велико събрание — настоя Корбет, като се надяваше с това да поразведри атмосферата — приеха ли се някакви нови планове? Ще се опита ли Орденът да си върне загубеното?

— С течение на времето — отвърна дьо Моле. — Но накъде биеш, сър Хю?

Той махна с пръсти и от сенките изникна един слуга, който им напълни чашите.

— Може би сега не му е нито времето, нито мястото — рече Корбет и погледна набързо Ранулф и Малтоут, които, вече напълнили стомасите си, зяпаха ококорено тези странни мъже, свидетели на неща, които дори не биха се присънили на двамата младежи.

— Глупости — отвърна дьо Моле. — Какво искаш да знаеш, Корбет?

— Всички сте отишли във Франция на Великото събрание, нали така? Защо се върнахте в Англия, монсеньор? И защо останахте заедно, вместо всеки да се върне на поста си?

— В задълженията ми влиза да посещавам всяка провинция — отговори дьо Моле. — И по време на тези посещения трябва да съм придружен от своите преки подчинени.

— Кога се върнахте?

— Седем дни преди предупреждението да бъде забито на вратите на катедралата „Сейнт Пол“ — рече саркастично дьо Моле — и няколко дни след покушението над Филип Френски в Булонския лес.