Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Е, хайде, продължавайте — обади се Легрейв, облегна се с лакти на масата и се зае да си облизва пръстите.

— И дойдохте във Фрамлингъм? — попита Корбет.

— Да — отговори предизвикателно Легрейв. — Бяхме във Фрамлингъм, когато стана онова ужасно убийство на пътя за Ботъм Бар.

— И бяхме в Йорк — вметна Бранкиър, — когато кралят беше нападнат, а ти едва не беше убит.

— Но всичко това — заяви Бранкиър — е чисто съвпадение, а не доказателство за държавна измяна.

— И не забравяйте — намеси се Одо, — никой от моите другари не е бил тук, когато сър Гуидо загина в центъра на лабиринта. Всички бяха напуснали Фрамлингъм предишната вечер, за да се срещнат с краля в „Сейнт Ленард“.

— Сър Гуидо ваш приятел ли беше? — попита Корбет.

— Да, и преди да си ме попитал, причината да не съм в траур е, защото се радвам, че сър Гуидо умря. Той беше човек, който постоянно се самоизмъчваше. Сега е намерил покой в ръцете Христови. Без повече болка, без повече съмнения. — Старият библиотекар примигна. — Утре ще го погребем и той ще намери покой.

— Но ти си бил там — рече Корбет. — Отишъл си с него до входа на лабиринта.

— Да, отидох, точно преди зазоряване. Беше красива утрин. Небето започваше да става наситено синьо. Сър Гуидо каза, че му напомняло за Светите земи. После коленичи с броеница в ръка и започна своето поклонение. Аз пък седях, както обикновено, наслаждавах се на сладкото ухание, което утринният ветрец довяваше, и се молех сър Гуидо да спре да се самоизмъчва. Бях позадрямал, когато чух страшните му писъци. Изправих се и видях над лабиринта да се издига облак черен дим. Останалото го знаете.

— И си сигурен, че там не е имало никой друг? — настоя Корбет.

— Бог ми е свидетел, сър Хю, никой нямаше.

Корбет огледа тамплиерите.

— И кога се върнахте, късно следобед?

— Както вече казах — отговори дьо Моле, — бяхме в града. Имахме да свършим някои работи. Брат Одо не е сметнал за необходимо да ни изпраща съобщение. Сър Гуидо е бил мъртъв и никаква суматоха не е можела да го върне.

— Само Бранкиър се върна рано — заяви Одо. — Беше поискал да се срещнем в един часа. — Той се усмихна и започна да рови в чинията си. — Бях заспал, Бранкиър трябваше да ме събуди. — Сетне се ухили. — Понякога си усещам годинките. Но колко беше часът?

— Часовата свещ беше стигнала до тринадесетия пръстен — отговори Бранкиър. — Ти сам видя. — После погледна към Корбет. — Исках брат Одо да ми намери една книга. Когато обаче пристигнах във Фрамлингъм, един слуга ми каза за сър Гуидо, затова се отбих до килията си, оставих си багажа и едва тогава отидох при брат Одо.

— Това са сведенията, които ми трябваха — заяви Корбет. — Монсеньор, извинявам се, но трябва да разпитам всички ви какво точно сте правили в този ден. — Той вдигна умиротворяващо ръка. — Сигурен съм, че въпросите ми ще изяснят нещата. Нито аз, нито Негово величество кралят желаем да ви обидим. Дори, монсеньор, ви донесох бъчвичка с вино от хана „Зелената мантия“, като подарък от Негово Величество.

— А — рече дьо Моле и се усмихна в знак на благодарност. — От кралския винар, Хюбърт Сийгрейв. Беше подал молба да закупи от нас някои земи. Запустяла площ…

В този момент от кухнята долетяха ужасяващи писъци и той млъкна. Ранулф реагира пръв, като блъсна стола си назад и се втурна натам, а Корбет и останалите го последваха. Влязоха в една голяма зала със стени, целите в куки, от които висяха тенджерки, гърнета и тигани. Сега тя приличаше на сцена от ада — близо до фурната един от готвачите, обхванат в буйни пламъци, се мяташе и пищеше пред очите на ужасените си другари. Огънят беше обхванал цялата му престилка и вече ближеше панталоните и парцала на врата му. Той залитна напред и се свлече на колене. Ранулф изля отгоре му голямо ведро с вода, сетне с помощта на Малтоут грабна едно тежко парче зебло, което лежеше близо до коша с хляб, и го метна върху нещастника, за да потуши пламъците. Корбет бързо огледа тамплиерите. Дьо Моле се беше извърнал с лице към стената. Брат Одо и четиримата командири гледаха потресени. Крясъците на готвача се превърнаха в скимтене и скоро стихнаха. Гърчещата се фигура замря. Ранулф, с почернели от дима лице и ръце, дръпна зеблото. Готвачът лежеше мъртъв, целият обгорен. Покъртителна гледка. Малтоут се задави и тръгна право към вратата, която водеше към двора.

Другите слуги, момчетата, които въртяха шишовете, готвачите и помощниците, започнаха полека да се отдръпват от тамплиерите. Един от тях неволно катурна застаналата на пътя му оловна тенджера и тя издрънча шумно.