Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

Великият магистър влезе в кръга от светлина, хвърляна от свещите на масата, седна уморено и покри лицето си с ръце. Ранулф и Малтоут също седнаха. Бяха пийнали здравата и сега усещаха въздействието на алкохола.

— Виждал съм подобни инциденти — заяви Ранулф. — Обгорени хора в лондонски кръчми.

— Но не и дотолкова — отговори Корбет и седна срещу дьо Моле.

Дьо Моле вдигна поглед. Изглеждаше състарен с години — стоманеносивата му коса беше разчорлена, под очите му имаше тъмни кръгове. Лицето му беше загубило обичайното си спокойно, властно изражение.

— Сатаната напада от всички страни — промълви той.

— Защо говориш така? — попита Корбет. — Онова в кухнята може да е просто злополука.

Дьо Моле се облегна назад.

— Не беше злополука, Корбет. Убийството до Ботъм Бар, нападението над краля, смъртта на сър Гуидо. А сега и това!

Защо би ви нападал Сатаната?

— Не зная — изръмжа Великият магистър и стана, — но когато го срещнеш, Корбет, задай му същия въпрос!

Сетне излезе от трапезарията и тръшна вратата след себе си.

Корбет също стана, като направи знак на Ранулф и Малтоут да го последват.

— Чуйте! Отсега нататък ще спим в една и съща стая, като винаги един от нас ще остава на пост. Внимавайте какво ядете и пиете. Никой да не се разхожда сам из имението. — Той въздъхна. — Ако питате мен, все едно сме се върнали сред шотландската пустош. Само дето там знаехме кой е врагът ни, а тук не знаем!

Върнаха се в отделението за гости. Изведнъж Корбет спря и сърцето му се качи в гърлото — от тъмното изникна забързана фигура, но се оказа само някакъв прислужник, който вървеше припряно към портите, събрал багажа си във вързоп.

— До сутринта всичките ще са офейкали — промърмори Ранулф. — Ако зависеше от мен, господарю, и ние щяхме да си отидем!

— Къде? — попита Корбет. — При Едуард в Йорк или в Лейтън?

Ранулф не отговори. Когато се върнаха в отделението за гости, Малтоут остана отвън на пост, макар видимо да му се спеше, а Корбет и Ранулф влязоха. Вътре прислужникът седна на едно столче. Корбет го погледна с любопитство — обикновено дръзкото лице на Ранулф сега бе пребледняло, а от нехайството му нямаше и следа.

— Какво има? — попита секретарят.

— А, нищо — отвърна Ранулф, като подритваше тръстиките, с които бе настлан подът. — Толкова съм щастлив, че обмислям дали да не стана тамплиер. — Той изгледа свирепо Корбет. — Мразя това място. Не обичам тамплиерите. Не мога да проумея, воини ли са или монаси. Библиотекарят може да е велик старчок, ама от останалите направо ме побиват тръпки.

— Страх те е, нали? — рече Корбет и приседна на крайчеца на леглото.

Ранулф се почеса по главата.

— Не, господарю, не ме е страх. Ужасен съм. Малтоут мисли само за коне, за друго и не говори. Още не му е влязло в дебелата глава какво става тук. — Ранулф подръпна камата на колана си. — Мога да се справям с враговете, господарю, с разбойника в уличката, с убиеца в тъмната стая. Но това? Хора избухват загадъчно в пламъци — Ревъркийн в центъра на лабиринта, онзи нещастник в кухнята…

— Според Аристотел — отговори Корбет, — всяко естествено явление си има обяснима причина.

— Глупости на търкалета! — озъби му се Ранулф. — Проклетият Аристотел не е тук. Ако беше, друга песен щеше да запее!

Корбет се разсмя.

— А, на теб ти е смешно, господарю! — каза троснато Ранулф. — Тук сме само от няколко часа, а вече ни заплашваха, стреляха по нас и ни преследваха из лабиринта.

Корбет улови ръката му.

— Да, страх ме е, Ранулф.

Сетне се изправи, протегна се и впери поглед в черното резбовано разпятие на стената.

— Толкова години ловя убийци, а нищо подобно не съм виждал. Да, преследваха ме в лабиринта. — Той се обърна с изопнато лице. — Не обичам да ме преследват, Ранулф. Не обичам да ме заплашват. Никак не ми се нравят кошмарите, в които кралският пратеник казва на Мейв и малката Елинор, че съм си отишъл и че скоро ще изпратят трупа ми, за да бъде погребан. — Той седна. — Аз съм доверен секретар. Работя с восък и пергамент. Разрешавам проблеми. Предпазвам краля и преследвам враговете му. Понякога ме е страх; толкова, че нощем се будя, изпотен от глава до пети. — Корбет направи пауза. — Тази сутрин се изплаших. Ако не беше ти, щях да си плюя на петите. Но убиецът иска именно това — да настъпи повсеместен хаос. Само че ние ще въдворим ред и след като го направим, ще чакаме!

— Ако доживеем дотогава.

— Ще доживеем. Направих някои грешки, но накрая виновникът, който стои зад всичко това, ще бъде заловен и ще си плати. Затова нека подредим нещата. Да започнем с тамплиерите. Те притежават имоти в Англия и из цяла Западна Европа. Били са прогонени от Светите земи. Загубили са първоначалната си цел, навлекли са си враждебността, а поради своето богатство и завистта на хората. Те също се боят, затова предложиха на краля тлъстата сума от петдесет хиляди лири. Онази лукава стара лисица знаеше, че може да им ги измъкне. Така че хайде, Ранулф, служителю на Зеления печат, кажи какво се е случило до тук?