Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

Тази духовитост предизвика смях сред зрителите — рицари и сержанти. Корбет и двамата му другари наблюдаваха боя, без да излизат от сянката на стената. Слънцето беше силно и прахта от арената задръстваше очите и гърлата им. Рицарите отново се приготвиха. Нови копия, вдигнати щитове и след поредния зов на тръбата едрите бойни коне, покрити с пъстри чулове, се втурнаха напред и постепенно преминаха в галоп. Двамата рицари се срещнаха, но този път Симс реагира твърде бавно: копието му не улучи Легрейв, а щитът му се отплесна и го остави оголен. Чу се страхотен трясък, конят на Симс клекна на задни крака и хвърли ездача си от седлото.

— Браво! — извика дьо Моле, седнал на трона си под копринения балдахин, и направи знак на Корбет да се приближи.

— Видя ли Легрейв? Премести копието в лявата си ръка! Каква ловкост! Е, сър Хю, виждал ли си такова нещо сред рицарите на краля?

— Не, монсеньор, не съм.

Секретарят не лъжеше. Двубоите не бяха спирали от сутрешната закуска след заупокойната литургия. Корбет, макар че се чувстваше уморен и страдаше жестоко от горещината и прахта, не можеше да не се възхити на ненадминатото майсторство на рицарите. Той погледна към арената, където оръженосците помагаха на Симс да се изправи на крака, сваляха шлема му и му поднасяха черпаци вода, за да отмие прахоляка от гърлото и потта от лицето си. Легрейв също слезе от коня и свали шлема си, но отиде до поваления си противник. Симс беше малко зашеметен и нестабилен, но го посрещна подобаващо — двамата се прегърнаха и си размениха целувки по бузите.

— Ако можеха всички противоречия да се разрешават толкова мирно — промълви дьо Моле, подаде чаша охладено бяло вино на Корбет и направи знак на един прислужник да донесе същото на Ранулф и Малтоут. — Сър Хю, бих искал да ти благодаря — каза Великият магистър и се наведе към Корбет, така че само той да може да го чуе. — Беше благородно от твоя страна да ни позволиш да погребем мъртвеца си и почетем паметта му с турнир. — После въздъхна. — Сега вече приключихме. Желаеш ли да разговаряш с нас?

— Да, монсеньор.

Дьо Моле сви рамене.

— Дадох нареждания на другарите си. Можеш да ни разпиташ в трапезарията.

Корбет пресуши чашата си, върна я на прислужника и направи знак на Ранулф и Малтоут да го последват. Тримата прекосиха арената, която се намираше до главната сграда на имението, срещу отделението за гости, и се върнаха в стаята си.

— Слава Богу — изстена Ранулф, като се отпусна на едно столче, — че не съм тамплиер! Здравата нападат.

— Те са отлични ездачи — заяви Малтоут. — Видяхте ли ги как направляваха бойните си коне само с колене?

— Губим си времето — отговори рязко Ранулф. — Струваше ми се, че заупокойната литургия никога няма да свърши!

Корбет, който стоеше до прозореца, за да улови прохладния ветрец, бе на друго мнение, но предпочете да замълчи. Литургията беше великолепна. Тялото на Ревъркийн в дървения ковчег, покрит със знамената на Ордена, беше поставено пред високия олтар на красиво украсения параклис. Малката църква гъмжеше от народ и плътните гласове на тамплиерите, които пееха „Requiem Dona Ei“ , звучаха с особено, тържествено величие. Корбет седеше до една от страничните пътеки, дълбоко трогнат от красивата реч на дьо Моле за сър Гуидо Ревъркийн, макар от време на време да оглеждаше паството. Четиримата командири на тамплиерите седяха с Великия магистър пред олтара, докато сержантите, оръженосците и слугите стояха в главния кораб на църквата, точно зад дървената преграда.

Корбет се опита да се съсредоточи върху литургията, но разказът на готвача все не му излизаше от главата и той се питаше кои измежду тамплиерските командири и другите членове на това паство се наслаждават на неестествени връзки. От време на време се опитваше да прогони тази мисъл, понеже отвличаше вниманието от и ужасната опасност, която заплашваше въпросните двама: в очите на църквата подобна връзка бе голям грях. Виновниците ги очакваше най-жестока смърт. Но накрая любопитството му взе надмощие. На „osculum pacis“ , целувката на мира, точно преди причастието, беше видял Бадълсмиър и един млад сержант да се срещат на входа до преградата. Сега целувки на мира си разменяха всички, но Корбет видя нещо различно между посивелия рицар-тамплиер и младия рус сержант. Ранулф, разбира се, с мъка успяваше да си държи очите отворени в църква, но сега, усетил напрежението на господаря си, проследи погледа му и се наведе напред.