Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Монсеньор, правете, каквото желаете, но не разполагаме с много време, затова ще говоря направо. Ако засегна някого, му се извинявам предварително. И ми простете, ако ви задавам въпроси, които съм задавал и преди.

Дьо Моле кимна.

— Монсеньор, има ли разцепление във вашия орден?

— Да.

— Има ли сред високопоставените тамплиери такива, които да таят в себе си горчивина, задето западните владетели не са им помогнали?

— Разбира се, но това не означава, че сме предатели!

— Чували ли сте — продължи Корбет непоколебимо, — за високопоставен тамплиер, който да носи прозвището Стрелеца? — Сетне огледа и останалите, но лицата им бяха непроницаеми.

— Никога! — каза троснато дьо Моле. — Макар че някои рицари, всъщност всичките, са отлични стрелци — с арбалет, с голям уелски лък и дори със сарацински оръжия.

— Имате ли някакви новини за разпитвания от Инквизицията тамплиер?

— Не, но ги очаквам всеки момент. Дори не знаем името му.

— Но сте познавали Мърстън?

Бранкиър, хванал перото с лявата си ръка, старателно записваше всичко.

— Мърстън беше мой подчинен. Слаб човек, не особено харесван от колегите си. Пиеше много. Беше станал гневлив.

— Но не беше предател?

— Не, сър Хю, мисля, че не.

— Тук не сте ли забелязали отсъствието му? Все пак е наел мансардната стаичка в хана вечерта преди покушението над краля.

— Не бива да забравяш, сър Хю, че предишния ден всички ние отидохме да се срещнем с краля в „Сейнт Ленард“. После заминахме за Йорк. Щяха да минат няколко дни, докато се усети отсъствието му.

Корбет помълча, за да запише това, което току-що бе научил. Перото му се движеше по пергамента, изписвайки шифър, известен само нему.

— А деня, в който кралят влезе в Йорк? — попита той, след като остави перото.

— Напуснахме манастира — отговори дьо Моле — и влязохме в Йорк. Аз и Легрейв посетихме нашите банкери-златари в Стоунгейт.

— Имената?

— Конингсби — отвърна Легрейв. — Уилям Конингсби и Питър Ламоуд.

— И останахте там цял предобед?

— Това не е необходимо — намеси се Бранкиър. — Ние сме рицари на кръста, а не заловени от короната престъпници!

— Тихо! — вдигна ръка дьо Моле. — Всичко, което казваме, е истина, братко. Двамата с Легрейв останахме в Стоунгейт до следобед. Проверих нашите сметки, а след това минах през Питъргейт и излязох през Ботъм Бар. Кралската процесия вече се намираше при Йоркската катедрала. Искаше ми се да посетя това място. — Великият магистър слабо се усмихна. — Но го оставих за друг ден.

— А ти, сър Уилям? — попита Корбет.

Нито мускул не трепна по покритото с белези лице на Симс, макар че здравото му око гледаше свирепо секретаря.

— Известно време бях с монсеньора, но после посетих някои търговци в Гудрамгейт и отидох да видя един приятел, свещеник от църквата „Сейнт Мери“. С монсеньор се уговорихме да се срещнем до работилницата за пергамент, която се вижда от Ботъм Бар, и се върнах тук с него.

— А сър Бартолъмю? — поинтересува се Корбет, докато записваше нещо на пергамента.

— Ходих до Джъбъргейт, където са дюкяните на оръжейниците и майсторите на стрели. Исках да купя оръжие.

— Сам? — попита невинно Корбет.

— Не, бях с един сержант.

— А неговото име?

Тамплиерът преглътна мъчително.

— Джон Скудас. Той е тук, в имението.

— Дори няма нужда да ме питаш! — почти кресна Бранкиър през масата. — Напуснах манастира най-късно от всички. Когато стигнах до Йорк, улиците гъмжаха от народ заради кралската процесия. Поостанах малко там, но в града ставаше все по-горещо и претъпкано. Затова се върнах тук, както ще ви каже брат Одо.

Корбет огледа набързо онова, което беше записал: дьо Моле и Легрейв, съобрази бързо той, можеха да гарантират един за друг, а брат Одо за Бранкиър. Но Бадълсмиър? Корбет подозираше, че той лъже. Същото важеше и за Симс, който седеше и галеше любимата си невестулка под ръба на масата. Корбет гледаше втренчено пергамента. Усещаше, че тамплиерите започват да губят търпение: чуваше се стържене на столове и високи въздишки на раздразнение.

— Къде мислиш, че сме били? — попита остро Легрейв. — Че сме помагали на Мърстън в опита му да убие краля? Или сме ти пращали онова послание на моста над Уз?

— Или пък сме ти организирали засадата? — рече присмехулно Бадълсмиър.

— Монсеньор — обади се Бранкиър, като хвърли перото, опръсквайки масата с мастило. — За последен път отговарям на подобни въпроси. Ако един сержант с размътен ум се е опитал да убие краля, а тук и там са разпращани някакви глупави, усукани предупреждения, това прави ли всички ни виновни?