Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

Секретарят си припомни скорошния си и най-опасен престой извън имението Мортлейк миналия ноември.

— Да — отвърна той. — Но прекарването не беше от най-приятните.

— Е, аз пък съм отгледан там. Майка ми умря млада. — Очите на стария библиотекар се замъглиха; — Беше нежна като фея. Няма друга жена като нея: може би именно затова постъпих в ордена. Всъщност — продължи енергично той — ме отгледа дядо ми. Често ме водеше за риба в блатата. Все още имам този обичай, държа една лодчица долу до езерото. Наричам я „Призрака от кулата“. Но както и да е, докато чакахме с дядо ми рибата да клъвне, той ми драскаше руни на парче кора от дърво и ме караше да ги уча. Виждате ли тази буква тук, дето прилича на „Р“? Това е „W“. Стрелата е „Т“, а тази, която прилича на порта, е „V“. Нанасям свои собствени бележки. — Той грабна пергамента от ръката на Корбет. — За да не знае никой какво правя. — Библиотекарят се усмихна. — И така, с какво мога да ти помогна?

— В деня, когато загина Ревъркийн — попита Корбет, — забеляза ли нещо да липсва или да не е както трябва?

— Не. И двамата бяхме доволни, когато Великият магистър и подчинените му заминаха. Фрамлингъм се върна към обичайното си спокойствие. Обиколихме да проверим складовете, а аз прекарах по-голямата част от деня тук, в библиотеката. Срещнахме се в църквата, за да проведем службата. Хубав глас имаше Ревъркийн, малко по-висок от моя. Изкарахме службата и после вечеряхме в трапезарията. На другата сутрин, точно след утринната молитва, сър Гуидо отиде на така наречения си малък кръстоносен поход. — Той сви рамене. — Останалото ти е известно.

— И после какво?

— Ами когато подуших дима и чух виковете му, влязох заедно с няколко слуги в лабиринта. Там е трудно да се оправиш, затова трябва да завиваш все в една и съща посока. — Лицето на стареца се натъжи. — Но докато стигнем до центъра… — Гласът му се скъса. — О, не ме разбирайте погрешно. В Акр съм виждал да горят и живи хора, но да видиш как тялото на твой другар тлее, превърнато в черна пепел, и то насред Англия, в топла пролетна утрин… Пламъците трябва да са били много силни. Земята и големите железни свещници бяха обгорени. Ние покрихме трупа и го отнесохме в килията за осъдени на смърт. След това отидох в столовата. Може да съм пийнал малко повече от необходимото, защото ми се доспа и се върнах в килията си. Бранкиър казва, че когато е дошъл да ме събуди, съм хъркал като разпран.

— Кое мислиш, че е предизвикало огъня? — попита Корбет.

— Не знам. Шушука се, че е огън от ада. — Старият библиотекар се наведе към събеседника си. — Но сър Гуидо беше добър човек, сърдечен и великодушен. Умът му бе малко помътен, но обичаше Бога, Светата църква и ордена си. Защо ще изгори такъв добър човек, докато лошите се разхождат невредими и се хвалят със злините, които са сторили?

Библиотекарят примигна и прокара здравата си ръка по пергамента; галеше го нежно, както майка детето си.

— Не вярвам да е било огън от ада — забеляза Корбет. — Сър Гуидо е бил праведен човек. Убит е, но как и защо, един Господ знае.

— Пламъците бяха угаснали, но миришеше много лошо — промълви брат Одо. — Във въздуха се носеше воня на сяра. Също като…

— Като кое? — подкани го Корбет.

Старият библиотекар се почеса по небръснатата буза.

— Не мога да си спомня — прошепна той. — Да ме прости Господ, Корбет, но не мога. — Сетне погледна секретаря. — Има ли нещо друго?

Корбет поклати глава и стана, като сложи ръка на немощното рамо на брат Одо.

— Ти ще станеш известен — заяви меко секретарят. — Тепърва има да се говори за Одо Тарлстоун, воин и учен. Хрониката ти ще се преписва по манастири, библиотеки и абатства из цялата страна. Оксфорд и Кеймбридж ще дават мило и драго за нея.

Одо вдигна блеснали очи.

— Наистина ли мислиш така?

— О, да, кралят има голяма библиотека в Уестминстър. Сигурен съм, че ще иска едно копие от нея, но братко — прибави Корбет, — помисли върху видяното сутринта, когато е загинал сър Гуидо.

След уверенията на библиотекаря, че ще го направи, секретарят се върна при другарите си в двора на конюшните.

Няколко минути по-късно, придружен от Клавърли и Ранулф, които спореха шумно къде е по-хубаво, в Йорк или в Лондон, Корбет напусна Фрамлингъм. Поеха по една усамотена пътека, минаха покрай стражите и през портите, и завиха наляво по пътя за Ботъм Бар. Слънцето клонеше към заник, но все още беше силно. Живият плет от двете им страни беше оживял от шумоленето на птиците и жуженето на пчелите, които търсеха мед в дивите цветя.