Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Аз имам кошери — съобщи им Клавърли. — Около дузина в двора си. Правя най-хубавия мед в Йорк, сър Хю.

Корбет се усмихна разсеяно, но умът му все се връщаше в библиотеката. Одо си беше спомнил нещо. Секретарят само се надяваше силната памет на стареца да открие ключа към разрешаването на всички тези мистерии. Вече яздеха под сянката на увисналите над пътеката дървета. По едно време Клавърли дръпна юздите на коня си.

— Тук ще трябва да излезем от пътя. — И посочи една утъпкана пътечка в края на гората. — Останките бяха намерени доста по-навътре.

— Какво е станало с тях? — попита Ранулф.

— Изровило ги е някакво животно. Започваха да се разлагат, изглеждаха доста обезобразени, а и ловните кучета доста ги бяха размятали. Получихме ги в кожена торба. Един лесничей ги донесе в града да ги погребат в просяшкото гробище. Ето, ще ви покажа.

Отбиха и навлязоха в гората. Пътеката лъкатушеше между дъбове, брястове, лиственици, черни тополи, чинари, буки, където проникваше все по-малко слънчева светлина. Небето изчезна от очите им, а балдахинът от листа и виещи се клони препречваше пътя на слънцето. Конете им започнаха да се плашат от шумоленето в орловата папрат и внезапните крясъци на птиците. От време на време дърветата изчезваха и те прекосяваха полянки, където тревата растеше висока и гъста, а дивите цветя изпълваха въздуха с омайния си аромат. Сетне отново потъваха в зеления сумрак, сякаш влизаха в необикновена катедрала, където стените бяха от дърво, таванът зелен, а далечното чуруликане на птиците звучеше като пеене на хор. Ранулф, незнайно защо изплашен, беше спрял да бръщолеви с Клавърли и се озърташе нервно. Корбет яздеше начело, като насочваше внимателно коня си и наостряше уши при всеки подозрителен шум. От време на време конят му отмяташе глава и пръхтеше ядно. Корбет хващаше по-здраво юздите, погалваше го по шията и му говореше нежно.

— Разбира се, аз вече съм идвал тук — заяви Клавърли с глас, който направо прогърмя сред дърветата. — Не остана много.

Той насочи коня си напред и тримата излязоха на една полянка. Клавърли посочи голите скали в средата, където пръстта беше изровена и струпана на купчини от двете страни на една дупка. Корбет смушка коня си към нея и огледа внимателно мястото, откъдето бяха изровени зловещите останки на тайнствената жертва. После се взря в изсечения в скалата груб кръст.

— Има ли наблизо някакво поселище? Селце или паланка?

Клавърли сви рамене и се почеса по късо остриганата глава.

— Аз поне не знам да има.

— Е, зад нас няма нищо — отбеляза Корбет. — А отляво и отдясно не се виждаше и следа от живот, така че да продължим нататък по пътеката.

Навлязоха още по-дълбоко в гората. Корбет затвори очи и се помоли убиецът от Фрамлингъм да не ги е последвал дотук; сетне дръпна юздите, когато конят му изцвили, усетил острата миризма на дим от горящи дърва.

— Отпред има нещо — подвикна той през рамо.

— Вероятно някой лесничей — отговори Клавърли. — Или дървар.

Най-сетне дърветата се поразредиха и тримата излязоха на една полянка. В отсрещния й край, до стената от дървета, се виждаше голяма колиба с тежък, наклонен сламен покрив. От двете й страни имаше дървени навеси или обори, около които ровичкаха мършави пилета. Ято гъски, обезпокоени от приближаването им, зарязаха храната си и търтиха с крясъци към колибата. Вратата й се отвори, отвътре изскочи някакво нечистокръвно куче и залая към новодошлите, следвано от две деца в дрипави туники, с изпоцапани лица и ръце и мазни, сплъстени гъсти коси. Не изглеждаха уплашени, само зяпаха неочакваните гости, бърборейки на някакъв неразбираем за Корбет диалект.

— Какво искате?

На вратата беше застанал мъж. Носеше тъмнокафява туника, препасана с въже около издутия корем, и панталони в същия цвят, напъхани в черни, очукани ботуши. Една жена надничаше над рамото му и гледаше плахо Корбет и спътниците му. Секретарят вдигна успокоително ръка. Мъжът пусна на земята брадвата, която носеше, извика на кучето и тръгна към новодошлите.

— Пътя ли загубихте? — попита той.

— Не. Ние сме от града — отвърна Корбет, докато приближаваше полека коня си към него. — Разследваме останките, които бяха намерени на поляната.

Мъжът извърна очи.

— А-ха. Чух за тая суматоха — измърмори той. Сетне запристъпва нервно от крак на крак, обърна се и кресна нещо на децата.

— Може ли да влезем? — попита Корбет и посочи към извора. — За чаша вода и нещо за ядене? Гладни сме.