Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Господарю — обади се Малтоут, — та ние току-що… — И млъкна, когато зърна свирепия поглед на Ранулф.

Корбет слезе от коня и протегна ръка.

— Аз съм сър Хю Корбет, секретар на краля. А ти?

Мъжът вдигна почернялото си от слънцето лице, макар че отказа да срещне погледа на Корбет.

— Озбърт — измърмори той. — Кралски лесничей и дървар. — Той погледна назад към жена си и каза неохотно. — Най-добре ще е да влезете.

Корбет каза на Малтоут да остане отвън, а останалите последваха дърваря и семейството му в дългата колиба. В каменното огнище в средата гореше огън, димът излизаше през една дупка в тавана. Отсреща имаше висока ниша, до която се стигаше със стълба — там очевидно спеше семейството. Виждаха се и малобройни мебели и лавици с няколко съда за готвене.

— Седнете, кой където може — каза дърварят и посочи отъпкания пръстен под.

Корбет, Ранулф и Клавърли се настаниха до огнището.

Корбет заприказва жената на Озбърт, за да я предразположи, докато дърварят пълнеше оловни канчета с вода. Жената се усмихна, отметна коса и се наведе да разбърка яденето в гърнето на огъня.

— Вкусно мирише — отбеляза Корбет, макар миризмата далеч да не бе апетитна.

— Какво искате? — попита Озбърт, поднесе им водата и седна срещу тях. — Ти си секретар на краля. Свикнал си на по-отбрани гозби. Слугите ти си носят манерки, тъй че и вода не ви трябва.

— Така е — отговори Корбет. — А ти, мастър Озбърт, имаш остър поглед. Също като мен. Ти си заровил онези останки, нали?

Жената на дърваря се засуети около децата, които седяха до стената, всяко с палец в уста, и зяпаха гостите.

— Намерил си останките — продължи Корбет — и тъй като си почтен човек, си ги погребал. Изкопал си дупка под големия камък, като си се надявал, че той ще попречи на дивите животни да го изровят, а после с брадвата си изсякъл на него кръст.

— Кажи му — обади се жената на Озбърт и посочи към Корбет. — Той знае! — викна тя. — Инак всички ни ще обесят!

— Глупости! — възкликна Корбет. — Просто ми кажи истината, Озбърт.

— Беше точно преди да се съмне — отговори дърварят. — Бях излязъл да търся лисицата, че едно от пилетата ни изчезна. Чух цвилене и след малко намерих коня току до пътя. Кракът му беше счупен. Той закуца към мен. Стори ми се, че съм попаднал в ада: обезобразените крака на ездача бяха останали в стремената. Цялото седло беше оплескано с кръв. От коня вече нищо не ставаше. Останките свалих и ги погребах под камъка. Казах една молитва, пък сетне довлякох коня до дома. Седлото хвърлих в един трап — не можех да го продам, беше цялото в кръв.

— А самият кон?

Озбърт преглътна с мъка и посочи гърнето.

— В момента го ядем.

Ранулф се задави и започна да кашля.

— Гладни сме — продължи Озбърт. — За месо сме гладни. Всички сърни и елени избягаха. Не са толкоз глупави, че да останат близо до града. — Той разпери мръсните си ръце. — Какво можех да направя, господарю? Ако бях завел коня на пазара, щяха да ме обесят като крадец. Ако го бях запазил, пак същото. Животното беше зле, кракът му беше счупен, а аз не знам да лекувам. Убих го, изкарах му вътрешностите, осолих и турих в саламура останалото и го скрих в една колиба дълбоко в гората. Там го окачих над тлеещи въглища, та да спра разложението.

— И какво друго откри? — попита Корбет и извади две сребърни монети от кесията си. — Кажи ми истината и тези ще бъдат твои; няма да има обвинение за това, което си направил.

Озбърт облиза нервно устни и се замисли, но жена му взе нещата в свои ръце. Тя изкачи стълбата до нишата, върна се с два оръфани коша за седло, преметнати през ръка, и ги пусна в краката на Корбет.

— Имаше малко пари — смотолеви Озбърт. — Ама отидоха. С тях купих гъските. Останалото е вътре.

Корбет изпразни съдържанието на кошовете — къса връхна дреха, два чифта спретнато закърпени тесни панталони, колан, многобройни метални поклоннически символи и статуйки на светци, евтини дрънкулки, каквито можеха да се купят пред всяка църква. Накрая се показаха няколко парчета пергамент. Корбет огледа избелелите мастилени букви.

— Улфстън от Бевърли — прочете той. — Продавач на религиозни предмети и дребни реликви. — Сетне хвърли поглед към Клавърли и Ранулф. — Кому, за Бога, е трябвало да убива горкия Улфстън? И то да разсече тялото му на две, да напъди коня в луд галоп в тъмното и да изгори горната половина на трупа?

Корбет хвърли дисагите на Клавърли, изправи се и пусна двете монети в ръката на Озбърт.