Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Тук няма нищо! — каза троснато Бранкиър, но изглеждаше нервен, сякаш се страхуваше да стои тук.

— Защо тогава пазите така строго помещението? — попита Корбет.

Стъписан, Бранкиър отвори уста да отговори, но дьо Моле го изпревари.

— Колко си подозрителен, сър Хю! Ние сме тамплиери. Имаме свои обичаи и ритуали.

— Но долу имате параклис.

— Вярно е, вярно е — отвърна Великият магистър. — Но отиди в който и да било религиозен орден в Йорк: цистерианците, картузианците и кармелитите. Всичките си имат архиви и параклиси, затворени за външни лица. Така е и тук.

— Всички тамплиери ли имат достъп до помещението?

— Не, не — отговори дьо Моле. — Само сър Ричард и аз. Единствено нашият сан го позволява.

Дьо Моле стоеше в сенките, извърнал лице. Корбет инстинктивно усети, че крие нещо, но нямаше какво повече да каже. Беше му задал въпросите си и дьо Моле бе отговорил.

— Монсеньор — рече той, докато вървеше към вратата. — Благодаря ти за отзивчивостта. Тази сутрин моят слуга остави подареното от краля вино във вашите кухни. — Той се усмихна през рамо. — Макар че това едва ли компенсира главоболията, които ви причиних.

Корбет излезе от мансардата, но на половината път надолу по стълбите се спря.

— А между другото, монсеньор, някой да е напускал имението снощи?

— Никой освен слугите, които си отидоха. За останалите членове на нашата общност е издадена строга заповед в никакъв случай да не напускат Фрамлингъм.

Корбет му поблагодари и отиде в стаята си. Там Ранулф и Малтоут бяха потънали в задълбочен разговор за тънкостите на подправените зарове и колко лесно е да се мами с тях.

— Тръгваме си — съобщи бодро Корбет. — Малтоут, приготви конете. Ранулф, вземи ми наметалото и колана, ще се срещнем долу при конюшните.

— А ти, господарю?

— Искам да се срещна с брат Одо. А, между другото, Клавърли — подвикна на излизане Корбет. — За нищо на света недей да играеш на зарове с Ранулф, нито купувай от неговите церове!

Един сержант-тамплиер го заведе до библиотеката: дълго помещение с висок таван в задната част на главната сграда, с изглед към градината. Вътре цареше приятна прохлада. Лавиците, които покриваха стените, бяха пълни с книги. Някои бяха овързани с вериги и заключени с катинари, други стояха отворени върху аналои. В отсрещния край се намираха самостоятелните кътчета, всяко в отделна малка ниша, с маса, стол, табличка с принадлежности за писане и голяма восъчна свещ с метално капаче. Отначало му се стори, че тук няма никой. Докато прекосяваше бавно библиотеката, стъпките му кънтяха самотно.

— Кой е там?

Сърцето на Корбет подскочи. Брат Одо се подаде от сенките, където разучаваше някакъв ръкопис: здравата му ръка беше изпоцапана с мастило.

— Не знаех, че си библиофил, сър Хю.

— Иска ми се да бях, братко.

Корбет се ръкува с него и библиотекарят го отведе в една от нишите.

— Всички тези книги и ръкописи принадлежат на ордена — обясни той. — Е, поне на провинцията му северно от Трент. — После попипа изцапаните си с мастило устни и се огледа тъжно. — Толкова много библиотеки загубихме в Изтока. Имахме дори оригинала на коментарите на свети Йероним… но ти не си дошъл да ме питаш за това, нали?

Библиотекарят посочи малкото столче до себе си. Корбет седна несръчно и се загледа в отрупаното с ръкописи писалище.

— Пиша хроника — съобщи гордо Одо. — История на обсадата и падането на Акр.

Той придърпа парче велен и Корбет видя рисунки: рицари-тамплиери с кръстове на плащовете защитаваха една кула, като мятаха копия и големи камъни по злоликите сарацини долу. Рисунката не беше точна, не личеше усет за пропорция, но въпреки това изглеждаше някак жива. Под нея със сбит почерк беше изписан на латински някакъв коментар.

— Направил съм седемдесет и три парчета — каза му брат Одо. — Но се надявам хрониката да включва двеста; трайно свидетелство за храбростта на нашия орден.

Едно парче пергамент падна от масата. Корбет го вдигна. На него имаше написано нещо, но то изглеждаше странно и неразбираемо. Корбет, който владееше отлично латински и норманския френски на кралските служби, реши, че може да е гръцки.

— Какъв език е това, Корбет? — подкачи го Одо.

— Гръцки?

Одо се ухили и взе пергамента от ръката му.

— Не. Това са руни, саксонски руни. Моминското име на майка ми е Тарлстоун. Потомка е на Леофрик, брата на Харолд 7 7 Последният саксонски крал, загинал в битка с нормандските нашественици на Уилям Завоевателя през 1066 — (Бел.Ред.) , който загинал в битката при Хейстингс. Притежаваше земи в Норфолк. Ходил ли си някога там, Корбет?