Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Почти свършихме, Клавърли! — викна той. — До довечера Йорк ще бъде по-безопасен.

— Дошъл съм за Художника! — тросна му се Клавърли, като се наведе от коня си. — Къде е той?

Вратарят вдигна към него пиянското си лице.

— За какво ти е?

— Трябва да говоря с него.

— Може, стига да знаеш пътя за ада.

Клавърли изстена и удари с юмрук рога на седлото.

— Мъртъв е, нехранимайкото му с нехранимайко — засмя се вратарят. — Няма и час, откак го обесиха.

Клавърли се сети за спътниците си, чиито коне започваха да нервничат в затвореното пространство, и изпсува цветисто.

— Сега какво? — попита Корбет.

Клавърли се обърна, плю в посока на вратаря и се почеса по носа.

— Няма какво да се направи — прошепна той. — Позволете ми тогава да ви запозная с една от най-големите си тайни!

В другия край на Йорк един мъж умираше. Незнайния лежеше върху сламеника в малката, гола стая на болницата за прокажени и подгизналата му от пот коса покриваше валчестата възглавница.

— Всичко свърши — прошепна той. — Няма да си отида жив оттук.

Францисканецът приклекна до леглото и го хвана за ръката, но не отрече.

— Вече не си чувствам краката — промълви Незнайния. Сетне се усмихна с мъка. — Отче, на младини бях отличен ездач. Яздех по-бързо от вятъра. — Той раздвижи леко глава. — Какво става след смъртта, отче?

— Само Бог знае — отговори францисканецът. — Но мисля, че е като пътуване, като да се раждаш наново. Бебето се бори да не излезе от утробата, ние се борим да не напуснем живота, но както става и след раждането, вероятно после забравяме и продължаваме нататък. Но най-важното е — добави францисканецът, — доколко сме подготвени за това пътуване.

— Имам грехове — прошепна Незнайния. — Много съм съгрешавал спрямо Небето и земята. Аз, рицарят-тамплиер, защитник на Акр, съм извършвал страшни грехове: в сърцето ми е имало омраза и жажда за мъст.

— Кажи ми — отвърна францисканецът. — Изповядай се сега. Получи опрощение.

Незнайния нямаше нужда от повече подканяния. Той впери поглед в тавана и започна да разказва живота си: за детството и юношеството си в една ферма в Барнслидейл; за приемането си в ордена на тамплиерите; за онези кървави последни дни в Акр, последвани от дълги години събирана горчивина в занданите на Владетеля на планината. Францисканецът слушаше мълчаливо, само от време на време го прекъсваше и задаваше тихичко някой въпрос. Рицарят винаги отговаряше. Накрая францисканецът вдигна ръка, произнесе ясно думите на опрощението и обеща, че на другата сутрин след литургия ще му донесе причастието. Незнайния сграбчи ръката на монаха.

— Отче, аз трябва да кажа онова, което знам.

— На някой тамплиер? — попита францисканецът. — Водачите на ордена им са се събрали във Фрамлингъм.

Незнайния затвори очи и въздъхна.

— Не, предателят може да е сред тях. — Той разтвори напукани устни в усилие да си поеме дъх. — Пазителят на кралския печат е в Йорк, нали?

Францисканецът кимна. Незнайния стисна здраво ръката му.

— За Бога, отче, трябва да говоря с пазителя на печата. На него мога да имам доверие. Моля те, отче. — Очите на изпитото, обезобразено лице горяха трескаво. — Моля те, побързай, докато съм още жив!

Клавърли поведе Корбет и другарите му от площада към катедралата в по-изисканата, спокойна част на града. Там улиците бяха широки и чисти, мазилката на къщите от двете страни беше боядисана в бяло и розово, а гредите — от лакиран или тъмен махагон, понякога позлатени около вратите и прозорците. Всяка къща имаше по четири или пет етажа, и своя градинка. Прозорците на долните катове бяха покрити със стъкло, а тези на по-горните — с тънки пластини рог или намаслено ленено платно. Клавърли спря пред една къща, която се издигаше в ъгъла на уличката, точно срещу хана „Маймуната“, и вдигна желязното чукало, вградено в подложка с форма на калугерско лице. Отначало отвътре не се чу нито звук, макар Корбет да виждаше, че зад прозорците горят свещи.

— Не се тревожете — ухили се през рамо Клавърли. — У дома ще си е.

Най-сетне портата се отвори и една прислужница показа глава навън. Клавърли й прошепна нещо и портата се затвори. Корбет чу да се откачат вериги, сетне им отвориха и на двора излезе една дребна сивокоса дама с бял, поръбен със златно воал и тъмночервена рокля. Тя се усмихна и целуна Клавърли по бузата; блестящите очи на смуглото лице огледаха внимателно Корбет и другарите му.