— Ами най-добре влезте — каза дрезгаво тя. — Можете да си оставите конете в конюшните на „Маймуната“.
Докато Малтоут отвеждаше конете, жената ги въведе в стаята, която наричаше „долния си салон“ — дълго, уютно помещение, което очевидно вървеше по цялото протежение на къщата. През отворения прозорец в най-отсрещния край Корбет зърна цветни лехи и малка ябълкова градина. Стаята беше богато обзаведена. Коридорът отвън може да бе застлан с папурени рогозки, но тук имаше килими и по стените бяха окачени широки парчета пъстро платно. Над камината висеше голям гоблен, а на дългата греда, която вървеше по цялата отсрещна стена, имаше редици запалени свещи.
— Сър Хю Корбет — започна Клавърли, — позволи ми да ти представя Джокаста Кичър, дама, търговка, производителка на фино платно, собственица на хана „Маймуната“ и навремето голяма пътешественица.
— Все същият ласкател — не му остана длъжна Джокаста.
Тя поведе гостите си към камината, а една прислужница влезе забързано от кухнята и придърпа столове около едва мъждукащия огън. Отначало настъпи леко объркване — Ранулф прекатури едно столче, а след това мистрес 8 8 архаична форма на обръщение към омъжена или неомъжена жена — (Бел.ред.)
Джокаста настоя да „се възползват от гостоприемството й“ и нареди на прислужницата да донесе чаши вино и поднос с марципанови бисквити.
Корбет чувстваше стомаха си неспокоен след видените екзекуции, но възторженото добродушие и загадъчно излъчване на тази дребничка дама скоро успяха да го поразсеят. Той седна на стола и опита виното. За негова изненада, беше приятно охладено.
Джокаста се наведе към него.
— В избите ми има постоянен приток на вода — отбеляза тя. — Разбира се, не с гнусотии от канализацията. Йорк си има подводни реки с леденостудена вода, та бялото ми вино винаги е охладено.
— Много ли са тези реки? — попита Корбет.
— Бога ми, да — отвърна Джокаста, като завъртя инкрустираната със седеф чаша между пръстите си. Йорк всъщност е два града, сър Хю. Отгоре са улиците, но отдолу — понижи глас тя, — се крие друг град, строен от римляните: той си има и пътища, и канализации, но отдавна е забравен. — Джокаста се усмихна широко. — Знам го, защото двамата със съпруга ми често използвахме тези канали. О, не ме гледай така озадачено — продължи да бърбори тя. — Клавърли не ти ли е казал?
— Именно затова го доведох тук! — рече Клавърли. — Все още не съм му казал вашите тайни, мистрес Джокаста, но си помислих, че ще можете да ни помогнете. В Йорк се подвизава един фалшификатор — додаде припряно той.
— Тогава го хванете и го обесете!
— Тук работата е по-друга — отвърна Корбет, сетне извади една монета и й я подаде.
Ръката на Джокаста беше топла и мека, пръстите й обсипани със скъпи пръстени. Тя пое монетата, огледа я с явно възхищение, прехвърли я от ръка в ръка, за да я претегли, и се взря в ръба й и гравирания от двете страни кръст.
— Това е чисто злато.
— Каквато и да е — обади се Корбет, — не е от монетарницата на краля и е сечена без кралско разрешение. Но доколкото знам, мистрес Джокаста, фалшификаторите обикновено вземат една хубава монета и правят от нея две лоши, като смесват среброто с неблагородни сплави и метали.
Джокаста вдигна глава.
— Не е нужно да ми обясняваш занаята, сър Хю. Преди четиридесет години — да, знам, изглеждам доста по-млада — добави тя с игриво грейнали очи. — Преди четиридесет години здравата палувах из тоя град. Родителите ми не можеха да излязат наглава с мен. Един горещ летен ден отидох на панаир отвъд Микългейт Бар. Там срещнах най-веселия пакостник на Божията земя, съпруга си Робърд. Работеше като писар, ама здравата беше загазил. Не можел да понася душните служби и намусените писари.
Тя млъкна, защото точно в този момент Ранулф се задави с бисквитата си. Корбет го изгледа свирепо. Слугата побърза да си прочисти гърлото и се втренчи в чашата, сякаш на дъното й имаше нещо скъпоценно.
— Робърд беше немирник до мозъка на костите — продължи Джокаста. — Пееше като червеношийка и никой не можеше да го надмине в танците около майското дърво. Лудориите бяха в кръвта му. Влюбих се в него от пръв поглед. И все още го обичам, макар да има десет години, откак се спомина.
Клавърли се пресегна и я докосна по ръката.
— Довърши си разказа — промърмори тихо той.
— Да, да, да — отвърна Джокаста, вдигна златната монета и я заобръща на светлината. — Робърд би ахнал, ако можеше да я види. Той искаше да бъде богат, да натрупа много сребро и да отиде в далечни страни. Мечтаеше да стане голям търговец или воин. Посвети ме във всичките си лудории. Нощем се измъквах от дома и тръгвах с него. Често лежахме на надгробните камъни до църквата „Сейнт Питър“ и той ми разправяше какви велики дела ще извърши. Скоро се сгодихме, дадохме си дума, но жаждата му за богатства го тласна към фалшификаторството. Стана известен сред хитреците и мошениците в града, сред чудаците, измамниците, продавачите на крадена стока, джебчиите, всичката измет на земята. — Тя сви рамене. — Наехме малка топилня току до Коуни Стрийт и започнахме да сечем фалшиви монети. Това беше по времето на стария крал, когато управата на града хич я нямаше… Но после ни хванаха. На делото дадоха на Робърд да избира: или да го обесят, или да се присъедини към кръстоносния поход на принц Едуард. Той, разбира се, избра второто. Войските се събираха на ливадите извън града, в Епископските полета. Робърд обаче беше затворник и го държаха окован с вериги, докато не се качи на кралския кораб. Аз тръгнах с него.
Читать дальше