Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Всичко е започнало с великото им събрание в Париж.

— Водено от дьо Моле — продължи Корбет. — Присъстват и четиримата английски магистри. След покушението на Филип IV тръгват за Англия. Докато са в Лондон, на вратите на катедралата „Сейнт Пол“ е забито предупреждението на асасините. Идват в Йорк; пребиваването им във Фрамлингъм буди безпокойство в околността. Главната сграда на имението е здраво охранявана, някои места се пазят много внимателно. После имаме смъртните случаи: необикновеното убийство близо до Ботъм Бар, покушенията над краля и мен. Убийството на Ревъркийн и гибелта на сладкаря Питъркин. Е, Ранулф, каква е логиката във всичко това?

Ранулф се почеса по главата.

— Само една: където са дьо Моле и четиримата му подчинени, там се появяват неприятности. За случилото се не може да се намери никакво смислено обяснение. Повечето убийци имат мотив. Действително, в ордена на тамплиерите може да съществуват различни течения или таен заговор на хора, практикуващи черна магия. Един или всичките четирима водачи на ордена, дори дьо Моле, може да искат да си отмъстят на френския и английския крал.

— Но това не обяснява — добави Корбет — странното убийство при Ботъм Бар и смъртта на Питъркин. Защо трябва един нещастен сладкар да бъде унищожен от огън? И още по-важно, как избухва той?

Ранулф стана и закрачи неспокойно из стаята.

— Господарю, ти казваш, че, всяко естествено явление си има обяснение. Ами ако това тук не е естествено? Хората не избухват току-така в пламъци.

Корбет поклати глава.

— Знам, Ранулф, и все пак подозирам, че целта е била да си помислим именно това.

— Добре де, как може да се случи такова нещо? — инатеше се Ранулф. — Вярно, тамплиерите са били в града, когато нападнаха краля, но са отсъствали от имението, когато е загинал Ревъркийн. Знаем това със сигурност.

— Брат Одо е бил тук — отвърна Корбет. — Стар е, но както сам признава, си е воин. Може да е убил сър Гуидо, да е напуснал имението, да се е присъединил към Мърстън, а после да е тръгнал из улиците на Йорк да ни чака. Накрая се е прибрал бързо в имението, преди другите да са пристигнали. Легрейв каза, че го е заварил да спи.

— Да, ама той е с една ръка.

— Е, и? Чувал съм и хора с по-големи недъзи да извършват убийства. Откъде да знаем дали не е последвал Ревъркийн в лабиринта и не го е убил? Или по някакъв начин да е уредил смъртта на Питъркин?

— Ами при Ботъм Бар? — попита Ранулф. — Да е размахвал двуръчен меч?

Корбет разпери ръце.

— Признавам, това би било трудно… но не и невъзможно. Освен това готвачът спомена някакъв конник с маска, който се навъртал в горите около имението.

— Убиец? — попита Ранулф.

— Възможно е, макар че готвачът може да лъже. Накрая обаче остава още един проблем. Фалшивите монети. А може би не са фалшиви… Но както и да е — продължи Корбет. — Те са се появили в Йорк точно след пристигането на тамплиерите.

— Значи пак се връщаме към алхимията или магията — сопна му се Ранулф. — Господарю, когато вилнеех из лондонските улици, познавах някои фалшификатори. Те всъщност вземат една хубава монета и изработват от нея две по-тънки. Никога не съм чувал някой да сече дебели златни монети.

Корбет приседна на леглото и потърка лицето си с длани.

— „Ако анализираш всичко“ — цитира той, — „и стигнеш само до едно заключение, то това заключение би трябвало да е истината.“ — Той погледна Ранулф. — Може и магия да е. — После добави замислено. — Може би огънят на Сатаната бушува сред нас.

Двамата рицари заеха позиции от двата края на арената. Прашният двор бе разделен на две от бариера — дълга дървена ограда, покрита с кожа. Рицарите бяха в пълно бойно снаряжение, с големи турнирни шлемове на главите. Оръженосците им подадоха щитовете, после дългите дървени копия. Корбет гледаше как всеки от ездачите балансира ловко с копието, направлявайки коня си с крака. Изсвири пронизително тръба. Рицарите тръгнаха бавно. При следващия сигнал конете се спуснаха в галоп, разривайки прахта с подкованите си копита, опънали шии, докато всеки от двамата рицари, придържайки се към бариерата от лявата си страна, се насочваше право към противника си. Щитовете се вдигнаха, копията се наведоха. Срещнаха се със силен трясък в средата. Копията се строшиха. Двамата рицари се олюляха на седлата, но успяха да се задържат и всеки премина в отсрещния край на двора.

— Добра работа! — викна брат Одо, като се облегна на стената и затропа с бастуна си по земята. — Добро копие, Легрейв. Симс! — изрева старият библиотекар. — Навеждай копието по-отрано, иначе ще паднеш по задник!