Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

Известно време Филип остана неподвижен. Нямаше повече бележки, но какво означаваха тези, които беше прочел? Разбираше онези за наблюдателите и техния шепот. Сам ги беше видял. Но коя беше Вероника? И коя беше жената, която Романел се двоумеше дали да убие? Обърна по-напред. Романел беше скицирал старинните саксонски руини на Хай Маунт. Филип успя да различи очертанията на манастира, но това, което го заинтересува, бяха грубите скици на ковчези, всеки от които беше внимателно номериран. Върна се отново назад, в частта отпреди 1312 година. Понякога записките бяха кратки и обичайни, но от време на време Филип усещаше страха на някои свещеници, които бяха останали твърде дълго.

„Това място е ужасно — пишеше един от тях. — Тук е портата към самия ад.“

„Нещо не е наред тук — беше записал друг. — Във въздуха витае атмосфера на зло и грях, но хората са добри. Господарят на имението е щедър и мил, но тук, в църквата, в къщата и в гробището до тях, нещо не е наред. Дали не трябва да бъдат прогонени духовете?“

След това отец Филип не намери нищо, докато не стигна до викарий на име Норберт. Той беше останал само четиринадесет месеца. Беше правил обичайните записки за енорийския живот, но от време на време по нещо му се изплъзваше. „Снощи беше ужасно, защо непрекъснато имам чувството, че непрестанно ме наблюдават? Трябва ли да се прогонят духовете?“ Последната му бележка гласеше: „Вчера следобед започнах ритуал за прогонване на духовете, но беше много страшно и опасно да продължа. Помолих негова светлост да ме преместят. Аз съм болен човек, аз съм свещеник, а не чудотворец.“

Най-накрая Филип стигна до времето на отец Антъни Холнес, предишният енорийски свещеник. Записките отново започваха с обичайните събития. Филип прелистваше страниците. Бележките бяха толкова обикновени, че той остана с впечатлението, че отец Антъни е знаел за загадката, но е останал толкова дълго, защото се е правел, че не знае. Само тук-таме се усещаше какво предстои да се случи, когато болният свещеник разказваше за задълбочаващата се дружба с енорийския псалт Адам Уолдис. Филип вдигна поглед.

— Чудя се къде ли е той? — пошепна той.

Върна се към тетрадката. Точно след Великден преди две години се забелязваше рязка промяна. Отец Антъни описваше посещението си на Хай Маунт в компанията на Уолдис. Възбудено пишеше за легендите и възможността там да е скрито съкровище. Подобно на Романел и той беше нарисувал план на стария саксонски манастир на Хай Маунт, където мястото на гробовете в кораба беше отбелязано с кръстове. Там, където бяха открили кости, които не бяха на мястото си, беше очертана елипса. Филип забеляза, че се споменава „Вероника“, „6? 14?“ „Буквите на азбуката?“ „Съкровище в Хай Маунт?“ После бележките прекъсваха за около три месеца. Към средата на лятото отец Антъни беше прописал отново, но почеркът му беше променен — разкривен, понякога нечетлив, а изреченията често бяха недовършени. В полето отец Антъни беше прерисувал очите, издълбани в църквата. Той сякаш беше запленен от тях. „Какво наблюдават?“, „Къде гледат?“, „Пазят ли нещо?“ Вътрешната разруха на отец Антъни ставаше още по-явна, когато споменаваше Наблюдателите, шепота и кошмарите, от които страдаше. Всички записки свършваха около шест месеца преди смъртта му. Филип погледна празната страница. Искаше му се Уолдис да беше тук. Той със сигурност можеше да му каже повече.

Разтвори църковния регистър. Повечето енории поддържаха тези записки за кръвните и некръвни родствени връзки, за да се познават родословните дървета и ако мъж и жена искат да се оженят, свещеникът да прецени дали не са твърде близки роднини, за да се свържат в брак. Тук се записваха също датите на раждане, смърт и погребения. Някои от тези регистри бяха попълвани усърдно — в зависимост от свещеника. Филип откри, че и в „Св. Осуалд“ е така. Ако свещеникът е бил с чиновнически ум и ръка, бележките бяха пълни и внимателно записани. Понякога имаше празнини. Отвори на частта, водена от Романел. Не забеляза нищо особено, освен че през пролетта на 1309 викарият беше написал „Умрял“ до някои имена, а до други — „Тялото не е открито“. Филип си спомни разговора с лорд Ричард предишния ден за проклятието, засягащо определени семейства в селото. Заради нередовно водените бележки не можа да открие някаква зависимост, освен в две фамилии, където поколение след поколение младите съпруги умираха след раждане. Забеляза, че едно от имената е Бремхол — това на лесничея.