Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

Тя го поведе през вратата на църквата и усойния страничен кораб, покрай гробницата на Монталт до параклиса на Девата. Запали една угарка от свещ и като махна на Филип, се приближи отляво на статуята на Богородица. Наведе се и приближи пламъка към стената.

— Погледнете, отче, виждате ли нещо?

Филип се наведе до нея и внимателно огледа стената. Имаше някаква избледняла рисунка — разпятие, заобиколено от хора, вдигнали лица и протегнали умолително ръце към него.

— Разгледайте ги внимателно, отче.

Филип го направи и ахна. За малко щеше да я събори, докато посочваше към едно лице.

— Романел! — възкликна той. — Това е Романел?

— Откъде знаете, отче? Как бихте могли да познавате човек, който е мъртъв повече от седемдесет години?

Свещеникът се изправи и излезе от параклиса.

— Сънувал сте го, нали? — тя го последва.

— Да — отговори той. — Сънувах Романел. Лицето му изглеждаше ужасно и той ми шепнеше: „Убий я! Убий я!“

— Кого да убиете? Филип се обърна, но Оплаквачката беше изчезнала.

Филип пристигна на Хай Маунт точно преди смрачаване. Пътуването му през горите от Скозби беше минало спокойно. Свещеникът беше потънал в собствените си мисли и се чудеше как да преодолее трудностите, пред които беше изправен. Когато пътят излезе измежду дърветата, Филип още веднъж се възхити на чудесния избор на Стивън. Наистина селото беше отдалечено на известно разстояние, но Скозби така преуспяваше, че постепенно щеше да излезе извън сегашните си очертания, а новата църква щеше да има достатъчно място, за да се разширява и развива. Енориашите щяха да изминават малко повече път, но това не беше лошо. Отец Филип беше говорил със свещениците от епархията и епископа за плановете си и те бяха съгласни. Напоследък се налагаше мнението, че ако църквата е част от селото, сградата й и гробището могат да бъдат използвани в противоречие със свещените закони. Филип беше виждал това да става в други села и градчета в Кент, където църквата често се смяташе за лична собственост на влиятелните буржоа. Те организираха пазар в гробищата, църковни продажби в кораба, а покритият вход често се превръщаше в кръчма, където хората се събираха да клюкарстват и се забавляват.

Филип спря коня си в подножието на хълма и погледна нагоре. Не е много стръмен, помисли си той, а там църквата ще се вижда отдалеч. Вдигна очи към небето. Вечерницата вече се виждаше, както и сиянието на луната. Беше доста застудяло. Филип подкара коня си по тясната пътека. От двете й страни имаше останки от стария манастир, или по-точно от стопанските му постройки. Дочу гласове от върха на хълма. Когато стигна там, Едмънд и Стивън, със зачервени лица, се затичаха към него като деца. Лесничеят Пиърс беше клекнал до стената, сякаш за да се скрие от студения вятър.

— Е, братко? — Едмънд стоеше пред него без наметало, с пристегната туника и запретнати ръкави, сложил ръце на кръста си. — Какво мислиш?

— Ще бъде прекрасна църква — обади се Стивън. — Ще я построим в рамките на старите стени.

В отговор Филип се усмихна. Беше идвал тук и предишните пъти, когато се отби до Скозби. Тогава и сам беше решил, че Хай Маунт е хубаво място за новата църква. Старите руини скоро щяха да изчезнат. Сега, когато знаеше други неща, това изоставено абатство със срутените си стени, пуст олтар и най-вече с надгробните плочи, нападали пред него, излъчваше злокобна, демонична атмосфера.

— Какво е станало тук? — попита той.

Усмивката на Едмънд угасна. Филип изглеждаше блед и изтощен, под очите му имаше тъмни кръгове.

— Очаквахме те по-рано — каза брат му. — Просто се разхождахме, измерихме дължината и ширината и се опитахме да се разговорим с Пиърс. Но той не е така дружелюбен, както беше тази сутрин.

— Чухте.

Лесничеят се изправи и приближи, като използваше дългия си лък вместо тояга.

— Не обичам това място — заяви той. — Вижда ми се студено и пусто.

— Какво се е случило? — повтори Филип. — Нямам предвид какво сте правили. — Той слезе от коня и го спъна. — Какво е станало с манастира?

— Това е древно място — намеси се Пиърс. — Построено е, след като римските легиони си заминали или поне така ни каза един от свещениците. Норманите го напуснали, много преди Завоевателят 7 7 През 1066 г. норманите, водени от Уилям Завоевателя, побеждават саксонците при Хейстингс и завладяват Британия. — (Б. р.) да дойде в тази страна. Още тогава тук е имало само развалини.