Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Ако нещо се случи — прошепна — не е дълбоко: едно въже и кон могат да ме изтеглят.

Кракът му бутна нещо и го събори във водата. Ботушът му докосна още някакъв предмет и той почувства как се чупи под теглото му. Клон ли беше? Филип клекна и протегна ръка. Пръстите му напипаха нещо кръгло и гладко, с дупки. Подпрян на стената той го вдигна. Отначало помисли, че е камък, но беше твърде крехко. После разбра — беше човешки череп, а той стоеше върху други кости. С мъка успя да овладее паниката си. Разгърна туниката си, прибра внимателно черепа и тръгна обратно, като внимаваше да не го счупи в стената. Отгоре се чуха викове. Филип погледна и се уплаши. Не виждаше никого. Започна да се изкачва бързо, без да обръща внимание на болките в тялото си. Чудеше се дали мъртвите, призраците на онези скелети, които сега лежаха на дъното на кладенеца го гонят, за да го завлекат обратно. Наруга се за глупавите мисли, прошепна молитва и продължи да се изкачва. Когато стигна горе, Едмънд му помогна да излезе.

Филип седна с гръб към стената, задъхан и зачака болките в ръцете му да утихнат. Стивън и Пиърс седяха по-далеч и говореха с някой новодошъл. Свещеникът потри очи и разпозна Криспин, синът на Рохейша. Извади черепа, пожълтял от старост и го сложи на земята до себе си.

— Какво има? — извика той. Стивън доведе Криспин.

— Много лоши новини. Един пътник, който минавал през гората, намерил трупа на Адам Уолдис да плува на повърхността на блатото. Извадил го и отишъл в селото. Закарали са трупа в църквата. Лорд Ричард е там и селяните са се събрали.

— Убили ли са го? — попита Филип.

— Не знаем — отвърна Стивън. — Според местните Адам е отраснал тук и би трябвало да познава горите като пръстите на ръката си. Трудно им е да повярват, че се е изгубил.

— Загадка след загадка — промърмори Филип. Протегна се зад гърба си и извади черепа. — Останките на Адам Уолдис не са единствените намерени.

— Ти ли го намери? — възкликна Пиърс и се приближи.

— Да, на дъното на кладенеца. — Филип го вдигна. — Господ знае как е умрял този нещастник. Предполагам, че от насилствена смърт. — Той остави черепа на земята. — Засега може да остане тук. Но този кладенец трябва да бъде претърсен. Долу има още.

— На кого ли са? — попита Едмънд. — Искам да кажа, че преподобните монаси, живяли тук, едва ли могат да бъдат обвинени в убийство.

— Ако мястото е било разрушено — намеси се Стивън — може би са хвърлили труповете в кладенеца.

— Съмнявам се — отвърна Филип. — Но това ще трябва да почака — изправи се той. — Чака ни по-важна работа.

Те се качиха на конете си и препуснаха в падащия мрак към Скозби. В гробището бяха запалени факли: селяните се събираха край къщата, където подготвяха покойниците за погребение, от другата страна на църквата. Лорд Ричард Монталт дойде да ги поздрави.

— По-добре елате.

Той ги заведе в мрачната, усойна постройка. Трупът на Уолдис беше сложен на импровизираната маса. Лоени свещи горяха при главата и краката му. Насмолените факли, поставени в железни скоби, изпълваха помещението с танцуващи сенки. Оплаквачката беше започнала работа. Уолдис беше съблечен и сега тя отмиваше от него блатната тиня. Спря, когато Филип коленичи до трупа и като се опитваше да не гледа сгърченото лице, произнесе думите за опрощение.

— По-късно ще го помажа — каза той и се изправи. — Как е умрял?

— По тялото му няма следи от насилие — каза Оплаквачката. — Няма рани от стрела или нож.

Монталт го извика през рамо. Пътникът, намерил трупа, излезе от сянката, все още с багаж на гърба.

— Идвах през гората — обясни той. — Беше късно следобед. Реших да мина напряко. Исках да стигна в Скозби преди мръкване. — Той почеса небръснатата си буза. — Не обичам тези места. Както и да е, преминах през тресавището. Знам пътеката, много малко пъти съм минавал по нея. Нещо цветно привлече погледа ми. Доближих се и видях Уолдис.

— Познавате ли го? — попита Филип.

— Да, той е енорийският псалт — отвърна пътникът. — Често пътувам до Скозби, правя го от години. Просто се носеше там, с лицето надолу, затова го издърпах. После разказах за случилото се и го донесоха тук.

Филип се върна при трупа. Докосна ръката му и установи, че плътта е студена и твърда.

— Мъртъв е отдавна — каза Оплаквачката. — Повече от един ден, а водата в тресавището е студена. — Тя погледна нагоре. В светлината на свещта лицето й изглеждаше младо. — Ако паднеш в блатото — продължи тя — водата се затваря над теб. — Бегла усмивка премина по лицето й. — Но понякога те изплюва обратно.