Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— И за какво се молиш? Оплаквачката замря с вдигната игла.

— За спасение, отче, и за да бъде животът ми в рая по-щастлив, отколкото беше на земята.

— Омъжвала ли си се някога? Слушай — Филип лекичко погали ръката й, — ти си човешко същество, жена, жител на енорията ми, моя сестра во Христе. Не мога да те наричам Оплаквачката. Как те наричаше Романел?

— Наричаше ме Присцила.

— Присцила ли? Защо Присцила? — възкликна Филип.

— Веднъж го попитах. Нали знаеш колко злобен може да бъде.

Филип отдръпна ръката си и оплаквачката трепна.

— Какво искаш да кажеш? — попита той рязко. — Как мога да познавам човек, който е мъртъв от седемдесет години? Знаеш, че съм имал видение, нали?

Старата жена въздъхна, сви лена на купчина в скута си и се приведе към него. Ухаеше приятно на лавандула и други билки и Филип забеляза колко чисти са пръстите и ноктите й.

— Те всички го виждаха.

— Какво виждаха? — отбранително запита Филип. Присцила се пресегна и го докосна по върха на носа.

— Харесвате ми — каза тя. — Разговаряте с мен. Не ме наричате мръсна старица и не ми хвърляте огризките си. Нито ме гледате, сякаш съм вещица, готова за кладата. Присцила — повтори тя. — Това е римско име, нали?

— Коя е майка ти? — попита Филип.

— Дано почива в мир, никога не разбрах. Някое местно момиче. Не си спомням Романел да ми е казвал.

— Как мина детството ти? Тя затвори очи.

— Спомням си живота си тук. Винаги си спомням Романел, но понякога, понякога…

— Какво понякога? — попита Филип.

— Понякога виждам други картини — и тя почука с пръст по главата си.

— Знаеш ли къде е погребана майка ти? — попита Филип.

— Да, елате с мен.

Тя остави парчето лен на столчето и без да се бави, тръгна към дърветата, като направи знак на свещеника да я последва. Влязоха в гробището. Присцила спря за миг и докосна пръсти до устните си, после се приближи до едно чепато тисово дърво.

— Романел ми каза, че е погребана тук. Тук идвам да се моля.

— Говорила ли си с някого от селото за нея? — попита Филип.

Тя поклати глава.

— Не говоря с тях, нито те с мен.

— Ами баща ти, свещеник Романел?

— Дойде от ада и се върна в ада, отче. Никога не е трябвало да става свещеник. Беше голям развратник и много близък със стария лорд. Всичко правеха заедно: ходеха на лов за сърни, гуляеха и пиеха до сутринта. Романел беше добър с мен. — Тя приближи страничната врата на църквата. — Винаги беше добър, отче, купуваше ми дрехи, учеше ме. Но…

— Какво „но“?

— Понякога го улавях да ме гледа. Така, както котката гледа мишка или птица.

— Ами съкровището? — прекъсна я Филип. — Споменавал ли е някога баща ти за съкровището?

— Носеха се слухове. — Старицата потърка лицето си. — Говореше се, че е направил нещо ужасно. Не мога да си спомня какво. Всъщност не си спомням много, отче. Като заговорихте за селото, се сетих, че след като Романел умря, отидох в кръчмата — един от малкото случаи, когато съм влизала там. Беше много горещо и бях жадна. Нямаше прясна вода, затова ми се прииска халба ейл да намокря устните си и да разквася гърлото си. Влязох и застанах до вратата. Там не ме обичат много. Поисках чаша ейл. Мислех, че имам едно пени, но нямах и собственикът ми каза да си вървя. — Оплаквачката погледна към небето. — Там — прошепна тя — имаше един мил човек, който отдавна е мъртъв. Той ме почерпи една бира. Каза ми да седна на пейката отвън и ме гледаше как пия. Задаваше ми въпроси. Обикновени въпроси за времето и как се чувствам. Побързах с ейла, защото се уплаших, но точно преди да си тръгна, добрият човек хвана ръката ми. — Тя затвори очи. — Един от малкото пъти, когато някой наистина ме е докосвал. — Тя отвори очи. — Аз съм девица, отче — родена съм девствена и девствена ще си умра.

— Какво ти каза мъжът? — попита нетърпеливо Филип.

— Просто каза, че му е било приятно да ме чуе, че говоря, защото когато за пръв път ме срещнал, не съм можела.

Филип се усмихна и реши, че старицата беше започнала да говори несвързано. Тя се протегна и стисна китката му. Ноктите й се забиха дълбоко в кожата.

— Аз не съм малоумна, отче, не съм. Просто си помислих, че е странно, дето хората помнят неща, които аз не помня.

— Ами съкровището? — попита отново той.

— Ах, да, говорех за съкровището. Имаше слухове. Веднъж попитах баща ми. Той само се изсмя, но откакто започна да полудява, винаги се смееше. Един ден беше седнал на стъпалата на църквата, лицето му беше посивяло. Очите му изглеждаха сякаш не беше спал от години. Мърмореше си нещо. Попитах го какво има, а той ми отвърна: „Ако знаеха само какво е всъщност съкровището!“ Това е всичко, което знам, отче. Но елате, искам да ви покажа нещо.