Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

Филип остави църковния регистър и се ослуша. Къщата беше много тиха. Отиде до вратата и повика Рохейша, но не получи отговор. Спомни си, че беше споменала за излизане до малкия пазар на селото. Затвори вратата и се заслуша в шумовете на къщата около себе си.

— Наистина трябва да отида — промърмори си той — на Хай Маунт. Едмънд и Стивън ще ме чакат.

Чувстваше се уморен и объркан, взе перото и парче пергамент и започна да записва това, което беше научил.

1. През зимата на 1308 група тамплиери, избягали от църквата си в Лондон, вероятно с някакво съкровище, били причакали и убити в тресавищата. Убийците им били от Скозби. Предвождали ги сър Джордж Монталт и свещеникът Романел.

2. Всички тамплиери са били убити, но къде са заровени телата им? И по-важно, къде е съкровището? Какво означава надписът на гробницата? „Под високия връх лежи съкровището на сина Давидов.“ Значи ли това, че става дума за Соломон и че съкровището е идвало от Храма в Йерусалим? Или „високият връх“ е мястото, където се е намирал саксонският манастир? Затова ли Романел и отец Антъни са били привлечени от онези руини? Защо Романел никога не е ходел там, сякаш смятал мястото за прокълнато? Там ли е било заровено съкровището на тамплиерите?

3. Кои са били Наблюдателите? Защо са нарисувани очите? Има ли връзка това с духовете?

4. Какво значи името „Вероника“? Или числата 6 и 14? Защо сър Джордж Монталт е говорел за компенсация? Компенсация за убийството и кражбата? Ами регистърът? Защо срещу думата „мъртъв“ има въпросителна? И защо телата не са били намерени?

5. Ако над Скозби тегне проклятие, защо то изглежда, поне външно, щастливо и преуспяващо село? Дали проклятието и духовете могат да навредят само на онези, които са участвали в убийството на тамплиерите или като отец Антъни са се опитали да разкрият тайната му?

Филип се прозя, остави писалката и отиде да си полегне. Загледа се в плътния балдахин, разперен между четирите колони на леглото и в избледнелите му щампи: кръстове и еднорози. Обърна се настрани и потъна в сън. Когато се събуди, беше ужасно студено, сякаш някой беше отворил прозореца, а стаята миришеше на бунище — въздухът беше изпълнен с неприятната миризма на гнилоч и развала. Филип дръпна завесата на леглото: едно забулено, ужасяващо привидение, стоеше там. Свещеникът сподави вика си, когато качулката падна назад и разкри бяло като сняг лице и оплешивяваща глава. Очите бяха дръпнати в краищата и черни като нощта, а тънките устни — свити в подигравателна усмивка.

— Убий я! — Ноктестата ръка разсече въздуха. — Убий я! Филип се пробуди от унеса и изкрещя, докато замахваше с възглавницата, която грабна иззад гърба си. Дочу звуци в коридора отвън.

— Отец Филип! Отец Филип!

Бързо отиде до вратата и я отвори: Рохейша, все още с наметката си, стоеше на прага.

— Отче, добре ли сте? Лицето ви е бледо, да не сте болен?

Филип пусна вратата. Обърна се бавно, сякаш привидението можеше още да бъде там и да съска заповедите си, но нямаше нищо: само възглавницата, която беше хвърлил, лежеше до стената. Той прокара ръка през косата си.

— Съжалявам, Рохейша, сънувах кошмар. Уморен съм. Тя му предложи храна, но Филип поклати отрицателно глава.

Поблагодари й и когато тя си тръгна, отиде до легена да наплиска лицето си. Кошмар ли беше това? Илюзия? Приближи се и разгледа малката масичка, която стоеше до леглото му. Беше покрита с прах. Рохейша беше обещала да почисти основно стаите им, когато разопаковат багажа си. Устата на Филип пресъхна Върху праха имаше отпечатък на ръка с малка длан и дълги пръсти. Той постави до нея собствената си ръка и разбра, че отпечатъкът не е негов. Грабна наметката си и слезе долу. Следобедът беше към края си, слабото слънце залязваше. Филип излезе в гробището. Вътре проникваше мъгла. Той потръпна, но взел решение, премина през дърветата до мястото, където мислеше, че е колибата на Оплаквачката. Откри я с бродерия в скута, седнала на един стол отвън. Тя дори не вдигна очи при приближаването му.

— Добре ли сте, отче Филип? Жената вдигна глава и се усмихна. Свещеникът не почувства подигравка в очите й.

— Дойдох да поговоря с теб.

— Приказките са безплатни — отвърна тя. Продължаваше да обсипва с бодове парчето снежнобял лен. Филип забеляза с изненада колко чисто беше.

— Какво правиш?

— Шия си покров.

— Очакваш да умреш ли?

— Защо, отче, вие не очаквате ли? Филип се усмихна и приклекна до нея.

— Правя собствения си покров и си казвам молитвите — каза тя.