Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Не е ли дошъл още Уолдис? — запита той.

— Не — отвърна Стивън, който влизаше, загърнат в наметалото си.

Строителят седна срещу него и отметна русата коса от лицето си, което изглеждаше зачервено и възбудено.

— Ти наистина се радваш че си тук, нали? — попита го Филип.

— Разбира се! — усмихна се Стивън. — Ще дойдеш ли на Хай Маунт с нас?

Филип поклати глава и усмивката на приятеля му помръкна.

— Стивън, Стивън! — смъмри го той. — Имам много работа тук.

— Но трябва да видиш новото място — настоя Стивън.

— Нека Едмънд дойде с теб.

Стивън се канеше да продължи спора, но на вратата се почука. Рохейша отвори и млад мъж, слаб и жилест, в зелена туника и кафяви гамаши бавно влезе в кухнята. Носеше лък и колчан стрели на гърба си, а в колана му беше затъкнат нож. Той приближи и протегна ръка.

— Пиърс Бремхол — нервно почеса редките си мустаци мъжът. — Аз съм лесничеят на имението. Сър Ричард ме изпраща да бъда ваш водач.

— Много мило от негова страна. — Филип стана и стисна ръцете на непознатия.

— Тук съм и за да ви защитавам — призна Пиърс, като подърпваше тетивата на лъка. — Денят е хубав, но ако останете навън до късно и мъглата се спусне, е лесно да се загубите. Пък и, разбира се, французите са наблизо…

— Получи ли сър Ричард други съобщения? — попита тревожно Стивън.

— Да, всички крайбрежни градчета и села са на бойна нога. Сър Ричард смята, че щом негодниците крадат коне, нищо чудно да навлязат навътре в страната.

Стивън започна с лесничея обширен разговор за Хай Маунт. Филип слушаше с половин ухо и ровеше из храната в калаената чиния. Появи се Едмънд. Той също закуси и сред викове и сбогувалия тримата тръгнаха. Филип седеше мрачно на масата. От време на време усещаше как Рохейша тайно го поглежда, но се преструваше, че не забелязва, защото реши, че трябва много да внимава какво говори.

Свещеникът се прозя. Беше уморен. Миналата нощ беше кошмарна и в душата си той осъзнаваше, че не е подготвен за това, срещу което се беше изправил в Скозби. Смяташе се за свещеник. Сега мълчаливо си призна, че е бил арогантен и е гледал отвисоко на онези, на които трябваше да служи. Винаги се беше опитвал да се усъвършенства. Искаше му се да може да се моли по-усърдно, да има по-силна вяра, за да бъде истински овчар, а не вълк. Сега, в присъствието на истинското зло, той разбираше защо останалите свещеници просто се бяха оттеглили. Филип затвори очи и си спомни за майка си: тя беше толкова горда с двамата си синове. Когато стояха от двете страни на смъртното й легло, тя хвана ръцете им и прошепна.

— Бъдете добри свещеници. Не губете вяра в Бога и той няма да изгуби вяра във вас.

— Отче, добре ли сте?

Филип отвори очи. Рохейша се взираше в него.

— Няма нищо — поклати той глава. — Просто ми се иска Уолдис да беше тук. — Опита се гласът му да не прозвучи сприхаво. — Все пак той е енорийският ни псалт.

— Много се промени, откакто се сближи толкова с отец Антъни — отвърна Рохейша.

Филип, който не искаше да бъде въвлечен в разговор на тази тема, се изправи на крака.

— Ще бъда в спалнята си, Рохейша. Снощи не спах много добре.

Веднага щом се озова в стаята си, Филип започна да разглежда документите и книгите на отец Антъни. Откри книга с подвързия от телешка кожа, специално изработена от книжаря в Норич. Това беше архивът на енорията, воден от викария и връчван на епископа или неговите служители при проверка. Беше започнат преди повече от сто години и Филип веднага отвори на частта, попълвана от Романел. Мастилото беше избеляло, но ръката, държала писалката — твърда, а почеркът — елегантен и четлив. Повечето от записките бяха маловажни — раждания, смърт, женитби, унищожение на царевичната реколта. Романел се оплакваше от липсата на средства. През пролетта на 1309, почеркът ставаше по-трескав — ръкописът беше по-зле подреден, буквите — безформени, думите — недовършени. Заинтригуван, Филип наблюдаваше бавното разпадане на една душа. Романел явно беше обсебен от идеята да скрие нещо, разкъсван между желанието да запази тайната и да си признае. Повечето от бележките бяха със светски характер, но изведнъж прекъсваха и преминаваха във фрази и изрази, които нямаха смисъл: „Очите наблюдават. Те винаги са тук. Монталт не ми помага, демоните ме преследват.“ Следваше неточен цитат от Книгата на Еклесиаста: „Има духове, които търсят възмездие и яростно отмъщават на враговете си.“ Следваше текст от пророк Исайя „Развалините на Вавилон са обитавани от демони.“ Филип прелисти страниците. Имаше празни места, сякаш Романел дори не си е давал труда да пише. Но за 1312 година Филип прочете: „На този ден беше погребан лорд Джордж Монталт, който помоли да бъде погребан пред олтара, но това няма да го спаси от адските демони. Той умря без Бог и ще остане без Бог.“ Няколко реда по-долу: „Наблюдателите се върнаха! Чувам шепота им във вятъра и когато погледна през прозореца си, ги виждам как протягат ръце към мен. Може би трябваше да я убия? Може би тя също трябваше да умре? Ах, Вероника, ти, която си избърсала лицето на Исус, очисти душата ми от грях. Изкупление, изкупление, но какво?“ И накрая: „Монталт вече го няма. Съкровището си отиде с него. Аз също скоро ще си отида — направо в дълбините на ада.“