Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Сигурен ли си, че искаш да работиш тук, Стивън? Строителят потри ръце.

— Филип, ти си ми приятел. Работил съм като майстор-строител в Уестминстър, Смитфилд и Крипългейт, но да построя своя собствена църква — Стивън се изправи — е голямата ми мечта. — Той отиде до вратата, после се върна. — Но човек трябва да живее от нещо, Филип. Кой ще плати за църквата?

— Разбрах, че енорията има добри постъпления — отвърна Филип — пък и лорд Ричард е щедър господар. Камъкът може да бъде добит в околността, а в Скозби има достатъчно работници.

— Тогава е време да започваме. Лека нощ, Филип. Стивън потупа приятеля си по рамото и се качи в стаята си. Известно време Филип седя загледан в угасващите въглени на огъня. Денят беше изпълнен със събития, но две неща се бяха запечатали в съзнанието му: страданието в очите на лорд Ричард и красотата на веселата Изолда. Той стана и отиде до предната врата. Застана с ръка на резето и излезе навън и стисна зъби от студения нощен въздух. Излезе през малката странична порта в гробището. Студът беше ужасен — клоните на тисовите дървета бавно се полюляваха от нощния вятър. Цареше мъртва тишина. Филип се огледа. В слабата светлина на луната можеше да различи кръстовете и надгробните камъни, които се очертаваха на фона на тъмната сграда на църквата. Тъкмо щеше да се обърне, когато чу първия шепот, като бриз, понесъл нечии думи от далечината. Филип спря и стисна юмруци. Беше чул думата „Наблюдаваме“, но не беше ли това игра на въображението му? Взря се в църквата, сякаш тя беше виновна за страховете и кошмарите му. Готвеше се да тръгне, когато забеляза отблясък от светлина през един прозорец: някой беше в кораба и се движеше с факла или фенерче. Филип си помисли да повика Едмънд или Стивън, но после му стана неудобно. Отиде до църквата, извади ключа от кесията си и отвори страничната й врата. С мъка преодоля усещането си за нещо зло и лошото си предчувствие. Щом влезе вътре, вече не можеше да види нито факла, нито фенер. Като присви очи, различи колоните, тъмната преграда между хора и кораба и огромния продълговат силует на саркофага на Монталт. Пристъпи напред и дочу шум, сякаш някой пляскаше с ръце. Видя червената светлина на олтара и тя го успокои. Спомни си началото на вечернята: „Господи, помогни ми. Боже, побързай да ми помогнеш!“ Повтаряше си думите, докато отиваше към олтара, но замръзна, когато чу как друг глас шепне: „Ще вляза в олтара на Господа, Господ, който дава радост на младостта ми“. Филип се извърна и ръката му посегна към малката кама, която висеше в кания на колана му.

— Кой е там? — извика той. — Това е Божи дом. В името на Исус Христос…

— Наблюдаваме те! Винаги те наблюдаваме!

— Добре! — извика Филип в отговор. — И аз ви наблюдавам. Аз, Филип, свещеникът на тази църква.

Нещо се движеше в дъното на църквата. Филип извади ножа си и затича към главния вход, но там нямаше нищо. Чу звук зад себе си, обърна се, извика ужасен и изпусна ножа. Подобно на горящи въглени, очите го пронизваха от тъмнината.

— Небеса! — възкликна Ханджията. — Господин свещеник, разказът ти е ужасяващ.

— А верен ли е? — Приставът се примъкна по-близо до огъня, като поглеждаше страхливо през рамо, сякаш очакваше някой дух или таласъм да скочи през вратата на разрушената църква.

— Пилат попитал: „Какво е истината?“ — обяви Бедният свещеник — Не получил отговор, но Христос е казал, че той е Истината, затова оставям на него този проблем.

— Ами призраците? — Каза присмехулно продавачът на индулгенции. — Наистина ли вярваш в призраци?

— Аз вярвам в призраци — каза Батската невяста от мястото си върху възглавничките от далечната страна на огъня, където седеше, увита в широката си наметка. — Когато ходих на поклонение в Кьолн, трябваше да пренощуваме в един замък високо в планините — замъкът Фалкенщайн. Така го наричат.

— Бил съм там — намеси се сър Годфри. — Когато се биех с тевтонските рицари в Прусия.

— В такъв случай, сър, знаете за какво говоря — отвърна му Батската невяста. — Ужасно място. — Тя продължи с дрезгав шепот. — Благородният граф ни позволи да спим в коридора. Каза ни, че щом вратите са заключени и залостени, не трябва да обръщаме внимание на нищо, което виждаме или чуваме.

— И какво видяхте? — захили се църковният пристав. Той се изправи, като се почесваше безсрамно. Поопъна наметалото си на земята, но през това време направи неприличен жест към Батската невяста.