Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

Филип огледа залата. При обучението си като свещеник беше посещавал университета в Кеймбридж и докато изучаваше теология, беше силно заинтригуван от демонологията — участието на сатаната и неговите ангели в падението на човека. Филип не вярваше в глупави и суеверни приказки. Той поддържаше циничния възглед, че сатаната и неговият легион работят по по-изтънчен начин. А и в тази ситуация кой и къде беше злият? Невинните тамплиери са били убити по такъв злодейски начин. Ами ако това беше дело на Божията справедливост, а не някаква дяволска измама?

— Изолда не бива да умре — скръцна със зъби Монталт. — Аз не съм старец, който е загубил ума си, отче, и още преди да ми го предложите, ще ви кажа, че съм говорил с някои от другите свещеници преди години. Можете да благославяте тази къща, Хенри и Изолда до края на света и това нищо няма да промени.

Филип подпря лакти на масата.

— Ако отида при епископа — подхвана бавно той — няма да ми повярва. Лорд Ричард, няма ли някаква следа? Някакъв ключ към тази загадка?

— Елате, ще ви покажа.

Той почти повлече Филип за ръката и го изведе от залата. В далечината се чуваха гласовете и смехът на останалите. Монталт запали фенер и заведе свещеника в кухнята. На другия й край имаше малка врата.

— Оттук се стига до избите — каза той. — Когато дядо ми загубил ума си, се криел тук. Прекарвал по цял ден в една малка стая, иззидана в избите.

Той поведе Филип надолу по стъпалата. Стените бяха белосани, тунелът — тесен и прав като игла. Монталт усили фенера и освети поставките за факли високо по стените. Гърдите му свиреха от напрежение, когато, мърморейки си под нос, поведе госта си по-нататък по коридора. Отвори една врата и те се намериха в гола, тясна килия. Тя нямаше прозорци и когато запалиха факлите, Филип видя, че вътре има само стара маса, стол и овехтял шкаф. Паяжини висяха в ъглите като драперии. Лорд Ричард поведе Филип към отсрещната стена.

— Вижте това, отче.

Монталт вдигна факлата и свещеникът видя драскотините пред себе си. Кръвта му се смръзна. Който и да ги беше издълбал с нож в стената, явно е бил изгубена душа. „Джордж Монталт“ беше написано няколко пъти, сякаш отдавна мъртвият рицар се е опитвал да запомни собственото си име; сякаш с последни сили е задържал искрицата здрав разум. Останалите знаци бяха несвързани: „Наблюдателите“, „Смили се, Исусе“ — „Jesus miserere“. Няколко пъти се срещаше и името „Вероника“.

— Коя е била тя? — попита Филип.

— Не знам — отвърна лорд Ричард. — В нашето семейство никога не е имало жена на име Вероника. Единствената, за която се сещам, е светицата, която избърсала лицето на Исус, когато се изкачвал към Голгота.

— А тези числа? — запита свещеникът. — 6 и 14 — ясно се виждат.

Лорд Ричард отново поклати глава. Филип грабна фенера и заразглежда останалата част от стената. Увереността му се засили, когато различи очите, подобни на онези, изрисувани върху колоните в църквата и фразата, която пронизваше като барабанен ритъм цялата загадъчна история: „Spectamus te, semper Spectamus te“.

— Говори ли ви това нещо, отче? Филип поклати глава.

— Нищичко. Лорд Ричард, какво съкровище се предполага, че са носели тамплиерите?

— Отче, и аз като вас мога само да гадая, но ако се вярва на приказките на старите жени — скъпоценни съдове и чаши.

— Има нещо странно — каза Филип и отдръпна фенера. — Знам малко за тамплиерите. Били са воини, монаси и свещеници. Обвиненията срещу тях били лъжливи — обвинявали са ги, че обожават отсечена глава, че практикуват черна магия и содомия. Всъщност това били купчина лъжи, измислени от папата и останалите като извинение да разрушат ордена.

Филип седна на един стол и се опита да си спомни какво беше чел в хрониките в Кеймбридж.

— Точно така — продължи той. — Техният Велик магистър по онова време, Жак дьо Моле, бил изгорен пред Нотр Дам. Той публично обвинил виновниците за своето падение — френския крал Филип и папа Климент V. Когато запалили кладата, дьо Моле призовал Филип и Климент да се явят пред Божия съд до една година и един ден след неговата смърт.

— Така ли е станало? — попита лорд Ричард.

— Да. И двамата умрели. Навярно ги е сполетяло ужасно наказание.

— Но какво общо има това с проблема в Скозби? Филип потри лицето си. След толкова вино се чувстваше уморен. Главата му беше доста замаяна, но в сърцето си беше сигурен, че ако иска да служи на хората в Скозби, трябва да се опълчи срещу тази загадъчна, мълчалива заплаха.