Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Но те са били въоръжени воини…

— На бойното поле едва ли биха ги победили, отче Филип. Но затънали в блатото, заобиколени от мъглата, те били лесни жертви и бързо паднали под облака стрели. — Лорд Ричард млъкна. — Господ знае какво се е случило — прошепна той. — Но легендата твърди, че главорезите пленили съкровището и го донесли тук. Мисля, че започнали да го използват. Дядо ми купил още земя, ремонтирал къщата. Отец Романел започнал да работи върху църквата, имал същите идеи като вас.

— Извинете — прекъсна го Филип, — откъде знаете всичко това?

— Предавало се е устно от баща на син. Никой не е толкова глупав, че да запише такова нещо. Спомняте си, че тогавашният крал, Едуард II, бил бесен, че е изгубил такова огромно съкровище. Кралските пълномощници дошли в Скозби, но си отишли с празни ръце. — Лорд Ричард отпи от виното си и залюля чашата между пръстите си. — Минали години. Разбойниците навярно мислели, че ще им се размине. Но според легендата Романел започнал да говори за Наблюдателите и шепота, който се чува в гробището и около къщата. Видяхте ли надписите?

— Да, лорд Ричард. Една и съща фраза се повтаря непрекъснато. „Ние ви наблюдаваме! Ние винаги ви наблюдаваме!“ А също и очите, изрисувани по колоните. Какво е станало с дядо ви?

— Нещо като това с Романел. Лорд Джордж често се пробуждал през нощта с викове и писъци. Говорел за бронирани конници в двора. Една сутрин намерили леглото му празно. Открили го в овощната градина. Лежал по нощница, умрял от апоплексия. Други казват, че върху лицето му бил изписан такъв ужас, сякаш бил надникнал в дълбините на ада. Малко по-късно Романел полудял. Отвели го в „Свети Бартоломю“ в Лондон, където умрял в килията си, крещейки, че те все още го наблюдават. — Лорд Ричард остави чашата си. — Вие вярвате ли в призраци, отец Филип?

— Църквата ни учи за Силите на мрака, лорд Ричард.

— Но от ада ли идват тези призраци? — запита лордът. — Да приемем, че е вярно, че моят дядо и викарият Романел са избили невинни хора, които са били също така свещеници и християнски воини; те са го направили за да завладеят съкровището на тамплиерите. — Лордът махна с ръка. — Тези убийци са били от Скозби, значи селото би трябвало да е прокълнато, но вие го видяхте. Процъфтяващи къщи, плодородни поля; хората се раждат, женят и умират. Живеят щастливо, стига да не ни нападнат проклетите французи.

— Значи смятате, че мястото не е прокълнато?

— Не знам. Църквата със сигурност е. Знам защо свещениците не се задържат. Те чувстват някакво присъствие. Подозирам, че отец Антъни, както и нашият несретен псалт Уолдис, са търсили златото. Аз не бих го докоснал заради всички ангели небесни, макар да подозирам, че е заровено в стария манастир на Хай Маунт. Дядо ми и Романел никога не се приближавали до това място, отбягвали го сякаш е прокълнато. — Старият рицар придърпа стола си по-наблизо. Но аз си мисля, че проклятието може да работи по друг начин. Дядо ми бил женен за красива млада наследница. Тя родила баща ми и след седмици починала. Моята майка умряла по същия начин, както стана и със съпругата ми…

Филип здраво стисна чашата си. Сега залата не изглеждаше толкова приветлива. Пламтящият огън сякаш изгуби част от топлината си.

— Не разбирате ли, отче? — В очите на стария лорд се появиха сълзи. — Мислите ли, че е съвпадение, че в три последователни поколения на рода Монталт младата съпруга умира, веднага щом роди? Разбирате ли какво означава това? Хенри ще се ожени за Изолда. — Гласът му трепна. — И тя ли ще бъде наказана, отче? И тя ли ще умре заради греха, извършен от дядо ми? — Старият човек сведе глава. — Сега разбирате защо — промърмори той — играя ролята на стар боен кон. Не искам да говоря за тези легенди и проклятия в присъствието на Хенри или Изолда. — Той погледна към Филип. — Какво мога да направя, отче?

— Откога знаете това? — попита Филип.

— Отскоро. Започнах да размишлявам. Проучих и живота на селяните. Знаете ли, отче, в много отношения Скозби е благословено място. Дори голямата чума едва го засегнала, а гладът и болестите по добитъка са непознати. Ние сме далеч от пътищата и другите градове, затова Скозби оцелява. Но аз разгледах църковните архиви: зависимостта, за която Ви казах, съществува. Младеж се жени, жена му ражда и умира. Отче, знам, че жените често умират при раждане, но наистина се чудя дали няма проклятие над Скозби. Не върху цялото село, а само върху онези семейства, които са участвали в безпощадната сеч над тамплиерите и кражбата на златото им.