Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Не смей да се държиш така с мен! — извика тя и се надигна. — Видяла съм сметката на трима съпрузи, ще направя същото и с теб.

— Хайде, хайде — намеси се Ханджията. — Говорехме за духове.

— Ужасна нощ — продължи Батската невяста, втренчена в Пристава. — Непрекъснато ръмжаха около нас. Виждаха се странни светлини през прозореца. На вратата се чукаше. Чувахме тичащи стъпки и дрънкане на вериги. На сутринта попитахме домакина ни какво е това и той ни заведе горе, в кулата. Беше лято, но казвам ви, добри дами и господа, на това място цареше невероятен студ. На върха на кулата имаше стая. Беше гола и измазана с вар, а дъските на пода бяха боядисани в черно. В средата на стаята имаше легло с огромен балдахин, поддържан от колони, който стигаше до тавана. Един от нас легна на леглото и графът ни показа как, ако дръпне една тайна ръчка, върху леглото пада брадва и посича този, който лежи там. После дръпна друга ръчка, скрита зад завесите и от двете страни на леглото се отвориха дупки в пода.

— Спаси ни, Господи! — намеси се Игуменката. — Значи ако не те нарежат на късчета на леглото, ще паднеш и ще се пребиеш в шахтите.

— Да — отвърна Батската невяста. — Ужасна смърт. — Графът ни обясни, че един от неговите прародители убивал поклонниците, които дръзвали да отседнат в замъка му. Ужасните шумове, които чухме, били техните духове, които нощно време бродели из замъка и търсели възмездие.

Батската невяста щеше да продължи, но сър Годфри стисна китката й. Тя погледна към Бедния свещеник, който стоеше, взрян в тъмнината, сякаш беше видял нещо и напълно забравил за тях.

— Мислите ли, че това е истина? — прошепна тя.

— Добра госпожо, сигурен съм. Познавам Скозби и често съм се срещал със семейство Монталт.

— Тишина! — Орачът, който ги беше чул, вдигна ръка. — Сър Годфри, оставете брат ми да завърши разказа си.

— Вярно е — обади се Готвачът.

Всички го погледнаха. Обикновено той беше един от най-шумните поклонници, готов да се шегува и заяжда с Ханджията или Мелничаря. Но откакто бяха пристигнали при църквата, Готвачът беше притихнал. Всъщност през повечето време той се взираше в Бедния свещеник и брат му, сякаш не можеше да реши дали ги познава или не.

— Вярно е — повтори той.

Бедният свещеник рязко се изтръгна от унеса си и погледна Готвача, който сега трескаво чешеше екземата на крака си.

— Да — каза той. — Аз съм този, за когото ме мислите, господине. Затова замълчете и ме оставете да продължа.

На следващата сутрин Едмънд и Стивън с нетърпение се измъкнаха от леглата, но Филип едва гледаше и главата му тежеше. Предишната нощ беше избягал от църквата и чувстваше, че не може да сподели преживяванията си със спътниците си. Не можеше да реши дали е бил изморен или е пил твърде много вино. Или главата му вече беше препълнена с древни легенди и мистериозни проклятия? Установи, че му е трудно да се върне в църквата, а когато го направи, късно сутринта, установи, че вътре е мрачно, студено и усойно. Скоро вниманието му беше привлечено от енориашите, които се трупаха около олтара, докато той отслужваше литургията за деня. Едмънд, който беше чел утринна литургия в параклиса на Богородица, сега му помагаше. След службата няколко от възрастните енориаши останаха да му стиснат ръка и да го приветстват с добре дошъл. Филип им се усмихна, но очите му непрекъснато бягаха към задната част на църквата, където Оплаквачката се беше свила до кръщелния купел. Един от енориашите, ковачът Саймън, проследи погледа му.

— Не се тревожи за нея, отче — каза той. — Тя обича да седи до колоната. Винаги я каним да се присъедини към нас, но напразно.

Филип му благодари и отиде в малката ризница, където се съблече и остави одеждите си. Едмънд улови мрачния му поглед.

— Доста е разхвърляно — забеляза брат му, посочвайки стихарите, епитрахилите и другите свещенически принадлежности, които лежаха из стаята, както и полуизгорелите свещи, които покриваха масата.

— Мислех, че имаме енорийски псалт! — отсече Филип.

— Аз също — усмихна му се в отговор Едмънд. — Но изглежда Адам Уолдис е изчезнал като дим. Рохейша и Криспин почукали на вратата му тази сутрин, но къщата му била затворена отвсякъде.

Филип затвори очите си и бавно пое дъх. Нямаше ли нещо да се случи и тук, мислеше си той. Каза на Едмънд да остане и подреди и се запъти към свещеническия дом. Денят беше хубав и силното слънце в ясното синьо небе беше стопило скрежа. Дори гробището изглеждаше приятно и Филип усети в лекия вятър първия полъх на пролетта. Рохейша го чакаше. Беше се трудила здраво пред пещта и въздухът беше изпълнен с аромата на месо и хляб. Сега тя сновеше из кухнята, работлива като пчела, докато синът й Криспин си тананикаше край огнището, кърпейки умело овехтелите кожени юзди. Филип седна и закуси със слаб ейл и пресен пай с месо.