Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Издърпайте сандъка — каза Едмънд. Направиха го.

— Дойдох тук — каза Едмънд, като отупваше праха от ръцете си — защото имах нужда от нещо, в което да сложа дрехите си. Затова огледах сандъка и шкафа.

— Какво странно има в него? — попита Стивън.

Филип помогна на Едмънд да го почисти от праха. Тогава забеляза, че на някои места кожата е изтъркана и разбра, че в първоначалния си вид скринът навярно е служел за съхраняване на ценни вещи. Беше снабден с четири ключалки, подсилен с железни ленти и метални гвоздеи. Под капака имаше две дървени летви, някога придържани заедно от три закопчалки, във всяка от които можеше да се сложи катинар. Сега те висяха разкопчани. Филип ги дръпна и бръкна вътре — подплатата беше гладка, но вече започваше да се нагърчва. Изпълнен с любопитство, той приближи свещта към дъното на сандъка.

— Това е било коприна — каза той. — Коприна, щампирана с лилии. Сигурно е бил използван за пренасяне на нещо много-много ценно. — Той намести дървените летви обратно. — Три ключалки вътре, четири — отвън и подсилен със стоманена лента и метални гвоздеи. — Почука го отстрани. — Кожата и дървото са първокачествени.

Стивън също се наведе и огледа сандъка, като изучаваше местата, където кожата умишлено е била отстранена с нож.

— Знам какво е това — каза Филип. — Не е собственост на някой свещеник, а по-скоро на кралската хазна. Бил е използван за пренасянето на ценни предмети.

Той отвори отново капака и погледна вътре. Забеляза, че на дъното, където беше оставил свещта, се беше появило тъмно петно.

— Помислих, че е интересно — каза Едмънд. — Има и още нещо, братко, и то е свързано с онази Вероника, която ти спомена. — Той отново ги поведе към тавана. — Помислих, че и сандъкът, и шкафът могат да бъдат поправени.

Филип се усмихна. Добре знаеше любовта на брат си към дърводелството. Едмънд вече му беше предложил да издяла статуите в църквата и го притискаше да купи от най-хубавото дърво. Той остави свещите върху шкафа.

— Каза, че Романел е бил магьосник? Филип кимна.

— Може и да е бил — отвърна Едмънд. — Определено се е интересувал от звездите. Погледнете тавана.

Филип го направи и забеляза, че част от мазилката между гредите липсва.

— Тук някога е имало врата към покрива — отбеляза Едмънд. — Навярно Романел я е използвал, за да изучава звездите. Може би е имал интерес към астрологията.

Стивън се засмя:

— Това са само предположения.

— Но това не е.

Едмънд махна свещите и дръпна шкафа от стената. Картината зад него беше избеляла, но като вдигна свещите, Филип разбра защо е привлякла вниманието на Едмънд. На пръв поглед тя приличаше на несръчен опит за изображение на сцена от Страстите Христови. Художникът не беше добър — фигурите бяха тромави, боите — груби, но затова мазилката я беше съхранила. По-изящна картина лесно би била изтрита от притискането на шкафа или би се изронила с времето.

— Вижте! — Филип посочи с пръст. — Това е Христос, който носи кръста. Това са жените на Йерусалим — той посочи към една от тях, която държеше в ръцете си парче платно. — Това е Вероника, която избърсва лицето на Исус. — Той придвижи свещта по-нататък. — Тази сцена не се споменава от никой духовен автор, но е известна.

Различаваха се ездачи и нещо, което приличаше на Богородица с малкия Исус на магаре. Около тях имаше хора с мечове, тояги, копия и брадви. Забеляза, че единият от ездачите беше паднал в нещо като река или яма, от която се подаваха само ръцете и главата му. По-важно беше, че след Девата и Младенеца вървеше товарен кон със сандък върху самара.

— Господ и всичките му светии да ни пазят! — въздъхна Едмънд. Той почти притисна лице до стената, така че свещта едва не подпали косата му. — Когато за пръв път дръпнах шкафа, видях само Вероника и Исус, но какво е това?

Стивън излезе в коридора, сякаш се ослушваше за нещо. Едмънд изглеждаше разтревожен, сякаш и той предчувстваше някаква опасност.

— Смятам, че Романел е използвал този таван — проговори Филип. Искаше да разбие потискащата тишина, която сякаш се събираше около тях. — Това е била специална стая, отдалечена от любопитни очи, където е можел да прави каквото иска. Бил е свещеник с особени дарби. Ти, Едмънд, обичаш да работиш с дърво. Романел е обичал да рисува. Можеш да видиш работите му в параклиса на Богородица, където е имал безочието да изобрази как самият той се моли на Дева Мария. — Той махна с ръка към тавана. — Но това е различно. Смятам, че Романел е нарисувал тази картина, точно преди да умре. По някаква неизвестна причина историята за Вероника, която срещнала Исус и избърсала кървящото му лице, е свързана с тази загадка. — Филип посочи към другите, грубо изрисувани фигури. — Господа, мисля, че това е признанието на Романел. То изобразява нападението над Тамплиерите, когато са прекосявали блатата. Нарисувал я е тук в опит да спаси душата си. Ако бяхме между свещениците, дошли веднага след него, сигурно щяхме да открием из къщата много такива рисунки, върху късчета пергамент или празните страници на книгите.