Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Не можете да останете тук, мистрес Матилда — заяви той. — И в никакъв случай не можете да внесете този труп в замъка. Въпросът е приключен.

След тези думи Уорик ми обърна гръб и се прибра в крепостта си. Аз се разкрещях след него, ругаейки го и призовавайки го да се смили над мъртвия в името на Бога и на възлюбената Му Майка, но напразно.

— Няма какво повече да сторим, мистрес — прошепна единият от обущарите. — Най-добре да върнем тялото там, откъдето го взехме.

Въпреки протестите ми, те обърнаха каруцата. Тъкмо се канехме да поемем обратно по пътя, по който Гавестън беше стигнал до лобното си място, когато някой извика името ми. На ъгъла на уличката стоеше брат Александър, облечен в черно-бялото си расо. Зад него беше спряла някаква каруца, в която се бяха натоварили още неколцина доминиканци. Свещеникът тръгна към мен с усмивка на лицето.

— Мистрес Матилда, мистрес Матилда!

След като ми помогна да сляза от каруцата на обущарите, той задържа ръцете ми в своите. После устните му зашепнаха заупокойна молитва.

— Мистрес Матилда, виждам, че сте докарали трупа на милорд Гавестън — посочи той към каруцата. — С това задълженията ви към него се изчерпват. Оттук поемаме ние.

Съгласих се. Какво друго можех да сторя? И така, брат Александър повика братята си и те преместиха останките на Гавестън в своята каруца. После свещеникът ме благослови и си тръгна. Аз останах на пътя и изпроводих каруцата с поглед.

Брат Александър удържа на думата си. Доминиканците, Бог да ги благослови, занесли тленните останки на Гавестън в обителта си в Оксфорд, измили ги и ги балсамирали, а после ги помазали, пришили главата към тялото с помощта на сребърен конец и поставили трупа в открит ковчег. Ако не ме лъже паметта, изминаха цели две години, преди кралят да се съгласи тялото на любимеца му да бъде погребано.

Аз се върнах в замъка Уорик, но стражите отново не ме пуснаха да вляза. Слава Богу, един любезен шамбелан се съгласи да се качи в стаята ми над залата, да събере вещите ми и да ми ги донесе. Човекът явно ме беше съжалил, така че освен нещата ми ми свали и един вързоп с храна и един мях с вино. Благодарих му сърдечно и се отправих към града. Извадих златните и сребърните монети, които бях скрила в един таен джоб, пришит за колана ми, и си наех хубава стая в една голяма кръчма. После отидох на пазара и си купих малко нови дрехи, тъй като имах чувството, че старите ми одежди са безвъзвратно омърсени от събитията, на които бях станала свидетелка. След това се върнах в стаята си, измих се, намазах тялото си с благовония и се облякох в новата си премяна. Намотах старите си парцали на кълбо, отидох при просякинята, която стоеше на ъгъла, и ги пъхнах в ръцете й. Останах в кръчмата три дни, отдавайки се на пълна почивка. Междувременно бях платила на съдържателя и го бях помолила да ме уведомява кой отсяда при него и накъде се е запътил. На четвъртия ден в кръчмата пристигнаха неколцина търговци на вълна, отправили се към Йорк, които бяха така любезни да ме приемат в компанията си.

Стигнахме до Йорк три дни по-късно и аз веднага се упътих към францисканската обител. Игуменът ме приветства сърдечно, но побърза да ме уведоми, че и кралят и кралицата са се преместили в много по-голямото абатство „Света Мария“. Мастър Бертран Дьо Монтегю също се бил отбил в манастира, но после бил заминал по някакви свои дела. Преди това писарят на кралицата отправил към игумена някакви много странни искания, но добрият францисканец все пак му угодил, надявайки се, че по този начин загадъчните убийства, извършени в обителта му, най-сетне ще получат своето разрешение. Бог да благослови добрите братя. Те ме приветстваха в манастира си като своя сестра, предоставяйки ми най-удобната си стая и поднасяйки ми най-отбрани храни и напитки. На следващата сутрин Дьо Монтегю се върна.

Двамата се срещнахме в същата розова градина, където бяхме заварили Ланъркост и останалите аквили да се смеят, преди да им съобщим новината за клането в пущинака. Имах чувството, че оттогава е минала цяла вечност. В градината беше тихо, а наоколо се носеше пленителният аромат на лято. Промяната беше доста приятна на фона на мрачния замък Скарбъро, зловещата горичка на хълма Блаклоу, подгизналия от кръв труп на Гавестън и някога красивата му глава, която се беше търкулнала в шубраците като парче свинско върху тезгяха на някой месар. Споделих с Бертран всичките си страхове, които гнетяха душата ми и тормозеха сънищата ми. Любимият ми, приседнал на покритата с трева седалка до мен, ме изслуша, сякаш беше мой изповедник. След като приключих, той сподели, че кралят бил много разстроен заради смъртта на своя фаворит, но въпреки това се въздържал да тръгне срещу убийците му. Хората намирали това за много странно и слуховете се носели из въздуха като перушина из кокошарник.