Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Аз зяпнах от изненада, а после се върнах в стаята при Гавестън. Фаворитът вече беше осъзнал, че смъртта му е неизбежна, и се беше отдал на молитви. Не след дълго неколцина от уелските стрелци на Ланкастър — сурови воини с брадясали лица и спуснати качулки, от които лъхаше на пот и кожа — нахълтаха в дома на покойника, изправиха Гавестън на крака и грубо го извлякоха на двора, където чакаха великите лордове. Те се бяха увили в плащовете си, за да се предпазят от хладния сутрешен вятър, и бяха яхнали бойните си коне. Животните потропваха неспокойно по калдъръма, сякаш усещаха каква кървава драма предстои да се разиграе. Самите графове — черни сенки на фона на просветляващото небе — приличаха на призрачно сборище, изпъплило от самия Ад. Ланкастър излезе пред другите и подаде изпитото си лице от дълбоката си качулка.

— Хайде, гасконецо! — извика той с изпълнен с омраза глас. — Часът ти удари!

Гавестън не му обърна внимание. Вместо това вдигна очи към небето и се взря в червеникавото сияние на зората. После попипа веригите си и се обърна към мен.

— Някога една вещица ми предрече — изхриптя той, — че ще умра призори.

— Хайде! — повтори Ланкастър.

И така, графовете препуснаха напред, а уелските стрелци ни наобиколиха от всички страни и ни подкараха извън замъка. Единствените свидетели на процесията ни бяха смълчаните дървета, които се издигаха покрай стръмната пътека към града. Щом слязохме от хълма обаче, конниците свърнаха по някаква странична уличка — явно великите лордове бяха решили да екзекутират Гавестън без много шум. Дървените табели на магазините и кръчмите по пътя ни проскърцваха от вятъра, а тропотът на конските копита отекваше във въздуха като барабанен тътен. Въпреки това прозорците на къщите останаха тъмни, а капаците им — плътно затворени. От време на време някоя и друга сянка се стрелкаше в мрака, но иначе никой не излезе навън, за да попита какво става. Щом ни видеха, кучетата надаваха печален вой, а гаргите отлитаха с крясъци от купчините боклук, в които се бяха ровили. Не срещнахме нито един просяк. Изобщо никой от гражданите на Уорик не посмя да се изправи на пътя на графовете, повели кралския фаворит на смърт.

Изведнъж миризмата на селитра и животинска тор намаля и ние се озовахме на един лъкатушен селски път. Аз вече бях подгизнала от пот и едва си поемах дъх, а Гавестън се препъваше и залиташе, но войниците не спираха да го бутат напред. Огледах се. Недалеч от нас се издигаше някакъв стръмен хълм, обрасъл с дървета. Един от стрелците прошепна името „Блаклоу“. Явно това беше мястото, откъдето душата на Гавестън щеше да поеме към Бога. После процесията ни свърна от пътя, мина през някаква полуотворена порта и спря.

— Убийте го! — нареди Ланкастър на войниците си, посочвайки към близката горичка. — Веднага!

И така, трима от стрелците заблъскаха Гавестън към редицата дървета. Аз бях смъртно уморена и копнеех за почивка, но фаворитът обърна призрачно бледото си лице към мен и изхриптя:

— Матилда! Моля те!

Нямах друг избор, освен да последвам затворника и палачите му, които бързо напредваха към горичката сред шума от подрънкващите вериги на Гавестън. Фаворитът се обърна още веднъж, за да се увери, че го следвам. Сред дърветата цареше пълна тишина. Не се чуваше нито глас на птица, нито някакво шумолене откъм шубраците. Сякаш всички Божии твари предусещаха какво ще се случи и бяха притихнали в ням ужас. Погледнах назад. Графовете седяха мълчаливо на конете си и чакаха да видят пролятата кръв на кралския фаворит.

— Тук е добре — задъхано обяви един от стрелците и събори Гавестън на земята.

Затворникът застана на колене и започна да се моли.

— Вече можете да си вървите, мистрес — приближи се до мен един от стрелците.

— Познавам Ап Ител — прошепнах му аз.

— Ап Ител ли?! — възкликна мъжът и за миг сякаш забрави за какво е дошъл в гората. — Това се казва стрелец! — избъбри той на уелски.

Аз му отвърнах неуверено, вкарвайки в употреба няколкото думи, на които ме беше научил капитанът на кралските стрелци. После развързах кесията си и подадох на войника три сребърни монети.

— Убийте го бързо, моля ви.

Стрелецът пъхна сребърните монети в джоба си и се върна при Гавестън. Аз се огледах наоколо, запаметявайки всеки детайл. Ясно си спомням призрачната гора и късчето просветляващо небе над черните дървета. Стрелците с нахлупените им качулки. Проскърцването на кожените им дрехи. Блясъкът на оръжията. Всепроникващата смрад на гниещи листа и онези мрачни конници в далечината, които чакаха да видят отсечената глава на кралския фаворит.