Пол Дохърти - Притъмняващото небе

По време на пътуването графът не ни разрешаваше да се доближаваме до фаворита, а войниците му, които бяха обградили кавалкадата ни от всички страни, разгонваха зяпачите от пътя ни. Гавестън трябваше да търпи унижение след унижение. Една нощ го оставиха да преспи в крайпътния ров, а на следващата го спуснаха в някаква дълбока яма. Фаворитът вече се беше примирил със съдбата си. Освен това си беше възвърнал чувството за достойнство и така и не помоли за милост. Щом стигнахме до Уорик, графът нареди на войниците си да свалят пленника от крантата, завърза едно въже около кръста му и го повлече през града. Пред него вървяха глашатаи с тромпети, които призоваваха гражданите да излязат на улицата и да се позабавляват с позора на гологлавия и босоног кралски фаворит, който вече едва се крепеше на краката си. Оръжията му бяха поверени в ръцете на някакъв смахнат просяк, нает специално за случая, който имитираше нестабилната му походка, изтръгвайки още повече смях от гърлата на зяпачите. Към затворника непрекъснато летяха буци пръст, конски фъшкии и всякакви други боклуци. Свиреха рогове, пищяха гайди. Преди да поемем по стръмния хълм към портите на замъка, сякаш за да го предупреди какво го очаква, Уорик накара Гавестън да застане между бесилките, разположени от двете страни на улицата, и да поздрави зловещите трупове, които висяха от тях. Фаворитът се подчини. Гайдите писнаха, а тълпата зарева още по-оглушително. После процесията ни продължи по пътя си. Щом влязохме в крепостта, графът веднага хвърли Гавестън в тъмницата.

— Кой е псето сега, а? — злостно отбеляза той.

Аз, Дьо Монтегю и Дънивед бяхме настанени в три прашни стаи, разположени високо в главната кула на замъка. Посланието на графа беше ясно: „Стойте, щом желаете, но не си въобразявайте, че ще ви обграждам с почести.“

На следващия ден аз и двамата ми верни спътници тъкмо излизахме от малкия параклис на замъка, където Дънивед беше отслужил сутрешна литургия, когато на пътя ни се изправиха неколцина от хората на Уорик. Войничетата ни носеха съобщение от господаря си, което гласеше, че никой от нас нямало да бъде допуснат в тъмницата, за да се срещне със затворника. При това положение най-доброто, което сме можели да сторим, било да напуснем замъка. Посланието му преливаше от злост и скрита заплаха. След като изслушахме пратениците на Уорик, аз започнах да убеждавам Дьо Монтегю и Дънивед да ме оставят в замъка и да отпътуват за Йорк, за да уведомят краля и кралицата какво става. В началото Дънивед се възпротиви. Дьо Монтегю също се тревожеше за мен.

— Уорик никога не би ми причинил зло — уверих ги аз. — Нещо повече — ако остана в замъка сама, графът най-вероятно ще предприеме специални мерки за безопасността ми, тъй като едва ли би искал да си навлече гнева на кралицата.

Дънивед се съгласи с този аргумент. Доминиканецът доста се беше променил, откакто бяхме напуснали замъка Скарбъро. Беше станал по-затворен и замислен. Пръстите му все си играеха с броеницата му, а устните му не спираха да мълвят молитви. И така, той ми обеща да отиде в Йорк. Преди това щял да се отбие в близкия доминикански манастир и щял да помоли братята си да наглеждат замъка Уорик и да помагат с каквото могат. Щом решението беше взето, Дънивед стана от масата в склада за провизии, където се бяхме настанили, стисна ръката ми, целуна ме и си тръгна. Аз го изпратих до вратата и се загледах след него. Доминиканецът прекоси двора забързано, а после влезе в главната кула на замъка.

— Бертран — заговорих през рамо, — ти също трябва да тръгваш, но първо ще напиша едно писмо.

— До кого?

— До теб, сърце мое — обърнах се аз и му се усмихнах. — Иди в Йорк. Щом пристигнеш, отвори писмото и направи онова, което ще те помоля в него.

До обяд на същия ден Дънивед и Дьо Монтегю вече бяха заминали. Щом те си тръгнаха, шамбеланът на Уорик веднага ме посети и настоя да се преместя в стаята за гости над голямата зала, където съм щяла да се чувствам „много по-удобно“. След това ме оставиха да се оправям сама. Разбира се, в стаята ми винаги имаше храна и напитки, а три пъти на ден ме канеха и в общата трапезария на замъка.

Уорик не ми обръщаше внимание. След като беше заловил Гавестън, той се беше посветил на задачата да привлече на своя страна колкото се може повече от останалите графове. Червенокосият и бледолик Ланкастър, братовчедът на Едуард, както и графовете на Аръндел, Херефорд и Глостър веднага се отзоваха, налитайки като ястреби на мърша. Те и въоръжените им до зъби войници нахлуваха с тропот в двора на замъка, където ги посрещаше самият Уорик. Аз гледах да се смесвам с тълпата и видех ли някоя рана или драскотина, веднага предлагах помощта и съветите си. Щом узнаеха, че съм лечителка, слугите на графовете ме засипваха със сведения за здравословното си състояние, но пък разговорите с тях се оказаха много ползотворни. Именно от тях научих, че Уорик възнамерява да изправи Гавестън на съд, да му осигури „честен“ процес, а после да го осъди на смърт за държавна измяна. За да бъде имитацията на правосъдие пълна, домакинът ми беше привлякъл в играта си двама съдии от съседните графства и ги беше убедил да проведат процеса срещу фаворита в замъка Уорик.