Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Въпреки всичко бдителността на Дьо Монтегю, Бог да го благослови, не намаля. И така, късно следобед на втория ден, когато вече наближавахме манастира, в който щяхме да пренощуваме, той изостана от шествието ни с оправданието, че нещо не е наред с коня му. Пембрук му повярва и не възрази. Час по-късно, точно преди да преминем през портите на манастира, Дьо Монтегю ни настигна. Любимият ми изглеждаше угрижен. И имаше защо — малко зад нас той се беше натъкнал на група поклонници, които изглеждали доста подозрително. Лицата им били мръсни, а дрехите им парцаливи, но за хора, тръгнали да се поклонят пред гробницата на свети Осит, носели прекалено много оръжия. Като чу това, Дънивед само вдигна рамене.

— Нищо не можем да направим по въпроса — промърмори той.

Винаги съм вярвала, че Бог също има нужда от малко помощ. Той разчита на интелигентността и съобразителността ни и в онзи момент аз бях твърдо решена да използвам своите, за да разнищя загадките, които ни заобикаляха. В манастира ми дадоха една спретната стаичка с изглед към градината. Мястото веднага ми допадна и аз побързах да се затворя там. Имах нужда от усамотение, за да събера мислите си и да обобщя наблюденията си. И така, аз извадих бележките си от багажа и внимателно ги разгледах, но те, за съжаление, не ме доведоха до никакви изводи. Накрая реших да се съсредоточа върху последните две убийства — това на Мидълтън, извършено в прекрасния параклис на замъка Скарбъро, и това на Рослин, което се беше състояло в собствената му стая. Начертах прецизни схеми и на двете места.

— Това, което започва с лека болка — обичаше да ме съветва добрият ми чичо, — може завърши с истински мъки. Затова наблюдавай симптомите внимателно и не бързай, за да не допуснеш някоя грешка.

Дълбоко в сърцето си аз вярвах, че няма да има повече убийства. Все пак аквилите вече бяха мъртви. За смъртта на Ланъркост, Лейгрейв и Кенингтън нямах никакви предположения, но Рослин и Мидълтън бяха друго нещо. Последните две орлета бяха убити зад залостените врати на две помещения, в които не можеше да се влезе по никакъв друг начин. Това бяха видимите симптоми. Въпреки това, ако убиецът не беше свръхестествено създание, той нямаше как да е преминал през дъбовите врати и яките каменни стени. Значи, трябваше да е излязъл през вратата, но как? Добрият ми чичо ме беше съветвал и друго — да се върна в самото начало и да потърся първопричината. И така, аз взех едно парче велен и написах върху него думата „тамплиер“. После се загледах в нея и не отклоних поглед, докато не осъзнах грешката си. Възможно ли беше всички тези загадки да се коренят в клането в Дяволската дупка? Но онези тамплиери тъкмо бяха пристигнали от Шотландия… Джефри Ланъркост също. Имаше ли някаква връзка между тези две събития? Замислих се над този въпрос, но после очите ми натежаха и аз заспах на масата. Събудих едва на сутринта, когато манастирските камбани вече биеха за утреня.

На следващия ден подновихме пътуването си, но аз вече се чувствах много по-отпочинала и спокойна. И така, разположена удобно на гърба на дребното си конче, аз се върнах към разсъжденията си за последните две убийства, извършени в параклиса на Девата и в онази призрачна стая в главната кула на Скарбъро.

— Прости ми, Боже! — прошепнах аз, когато осъзнах грешката си, но какво можех да сторя?

Обсадата на Скарбъро и последвалото падение на Гавестън бяха издълбали дълбока бразда в душата ми и бяха притъпили сетивата ми почти напълно. Сега, когато бях оставила онези ужаси зад гърба си, можех да разсъждавам къде-къде по-логично. И така, аз притворих очи, за да се предпазя от жежкото слънце, и възстанових в съзнанието си малкия параклис — хората, обикалящи наоколо, вратата на ризницата с нейния дебел ключ, ключа от самата църква, който лежеше на пода. После си припомних и стаята на Рослин — плащът му, захвърлен на пода, следите от кръв, които водеха от дрехата му до перваза на прозореца… И така, от едно прозрение на друго, аз успях да се върна към основната си грешка. Ланъркост! Когато му съобщихме за смъртта на брат му, той вече беше осъществил тайното си пътуване до Шотландия. В паметта ми изникна и въпросът на Дьо Монтегю — защо убиецът не беше ударил направо Гавестън? И защо, след като вече беше станало ясно, че фаворитът затъва, убийствата бяха продължили? Кому и за какво е била нужна смъртта на Мидълтън и Рослин? Отмъщение, наказание… но за какво?

Възможностите, които ми бяха хрумнали, ме доведоха до други и в крайна сметка, аз стигнах до заключение. Мрачният и опасен път пред мен приличаше на погребална алея, водеща към някаква зловеща църква, но въпреки това аз знаех, че той ще ме отведе до целта ми. Осъзнаването на грешките ми разпали безпокойството ми и окончателно попари веселото ми настроение. Започнах да гледам на спътниците си по нов начин. Освен това лятното ни пътешествие на юг вече съвсем осезаемо нагарчаше. Дънивед беше станал изключително мълчалив, а Дьо Монтегю открито демонстрираше подозренията си. Тримата Бомон и хората им, които през цялото време бяха странили от нас, също започнаха да се оплакват, задавайки безброй въпроси за все повечето скитници, които ни следваха. Из шубраците покрай шествието ни действително се мяркаха разни дрипльовци, понесли тояги, които очевидно чакаха да проявим някаква слабост, за да се нахвърлят върху ни като ловджийски псета. Естествено, придвижването на великите лордове винаги е привличало разни негодници, които търсят бърза и лесна плячка, но въпреки това Бомон бяха прави да се тревожат. Аз от своя страна също нямаше как да не се запитам дали тези лепки, които така упорито вървяха след нас, нямат някаква скрита цел.