Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Хъмфри де Бохун също изглеждаше неспокоен. Графът на Херефорд имаше гъста руса коса, тлъсто червендалесто лице, сини очи и нацупени устни. За беда, Бог не го беше надарил с ум и той винаги се вслушваше в мнението на другите, дори те да го тласкаха към собствената му гибел. Умря години по-късно, защитавайки един от мостовете над река Юър срещу Де Спенсър — някакъв войник се промъкнал под моста и разпорил корема му изотдолу.

Ето че стигнахме и до Гай де Бийчам. Графът на Уорик беше изключително зъл и надменен човек. Той беше слаб и жилав, обличаше се в алено и златно, а мургавото му лице — винаги гладко избръснато и напомадено, високите му скули и идеално оформената му черна коса му придаваха вид на италианец. Имаше големи и тъмни очи с леко кривогледство на дясното. Изобщо видът му доста точно отговаряше на лукавата му същност. Уорик не можеше да понася Гавестън. Освен че много пъти го беше побеждавал в разни рицарски турнири, фаворитът му беше лепнал и подигравателния прякор „черното псе от Ардън“. Уорик така и не му беше простил за тази обида. Според него Гавестън беше просто едно парвеню, недостойно да целува дори праха под ботушите му. С мен обаче се държеше доста дружески — явно ме възприемаше като уважаван член на домакинството на кралицата. Онази сутрин не спря да ми се усмихва и да ми намига. Забелязах, че лявата му ръка е превързана. По-късно разбрах, че именно той е ръководил атаката срещу замъка Скарбъро — толкова голямо беше нетърпението му да пипне Гавестън. Уорик нямаше какво да обсъжда с нас и това стана ясно още в началото на срещата ни.

Щом слугите се оттеглиха, Пембрук веднага премина към същността на въпроса. Графовете, заяви той, се интересували единствено от лорд Гавестън. Останалите можело да влизаме и да излизаме от замъка ad libertatem — напълно свободно. Фаворитът обаче, продължи безмилостно Пембрук, бил нарушил указа, издаден срещу него предната година, така че трябвало да се предаде и да се оттегли в почетен арест, оставяйки се на волята на парламента, който щял да бъде свикан в Уестминстър. Дънивед се залови с думата „почетен“. Пембрук веднага му обясни, че Гавестън ще бъде настанен в някое кралско имение, където ще може да изчака по-нататъшните разпореждания на краля на спокойствие. После графът се наведе през масата и ни увери, че той лично ще се погрижи за безопасността на фаворита. Освен това щял да му осигури подобаващо за положението му отношение. Великодушното обещание на Пембрук ме удиви, но въпреки това не успя да уталожи тревогите ми. От една страна, графовете нямаха търпение да приключат с този въпрос и това беше напълно разбираемо — поддръжката на огромната им армия сигурно им струваше цяло състояние. От друга, те бяха нарушили реда в кралството и спокойно можеха да бъдат обвинени в държавна измяна. Ако Едуард решеше да тръгне срещу тях, графовете и техните последователи можеха да бъдат заловени, изправени пред съда и екзекутирани. Пембрук очевидно искаше да намери някакво разрешение на тези проблеми. Въпреки това аз не можех да се отърся от подозренията си. Херефорд през цялото време кимаше тържествено, сякаш разбираше всяка дума — нещо, в което дълбоко се съмнявах. Уорик беше свел поглед и току потропваше с пръсти по масата. От време на време вдигаше глава и впиваше в мен тъмните си, бездушни очи.

После се изказаха Дьо Монтегю и Дънивед. И двамата говориха разпалено и поискаха от графовете някакви гаранции за безопасността на Гавестън. Вместо да се обиди, че думата му буди съмнение, Пембрук заяви, че е готов да положи свещена клетва. След това извика някакъв слуга и му нареди веднага да доведе в шатрата свещеник, който да донесе със себе си Светото причастие. Не след дълго свещеникът се появи, придружен от един клисар с кадилница в ръка и един паж, който звънеше с някаква камбанка. Тримата внесоха дарохранителницата със Светото причастие в шатрата и я поставиха на масата. Всички коленичихме. И така, свещеникът започна да напява молитви, а Пембрук постави едната си ръка върху Евангелието, а с другата хвана дарохранителницата, сякаш го ръкополагаха в духовен сан. После се закле в живота си и в безсмъртието на душата си, че ако лорд Гавестън се предаде във властта му, той ще гарантира за безопасността му и ще му осигури всички почести, подобаващи на един граф. Аз помолих Херефорд и Уорик да положат същата клетва. Херефорд беше готов да го стори, но Уорик само сви рамене. Тогава Пембрук се намеси, изтъквайки, че великите графове са дали свещен обет помежду си и че неговата клетва ще бъде спазена и от останалите. След това свещеникът покри дарохранителницата с една бяла копринена кърпа, вдигна я от масата и тържествено я изнесе от шатрата.