Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Продължихме напред. Кучетата надаваха вой при вида ни, а котките — черни сенки на фона на блестящата слънчева светлина — се разбягваха от купчините боклук, из които се бяха ровили допреди малко. На един кръстопът беше издигната импровизирана бесилка, от която висеше някакъв труп с извит врат и изцъклени очи. Върху окъсания му жакет беше забодено парче пергамент, на което пишеше, че обесеният е крадец и разбойник. Явно графовете бяха твърдо решени да въведат ред. Позорните стълбове до бесилката бяха претъпкани с охкащи и вайкащи се престъпници. Един градски стражар реши да се изгаври с тях и изля върху главите им цяла кофа с конска пикня, а после, докато те се опитваха да се отърсят от мръсотията, се разтресе от смях. Две невръстни просячета с огромни очи и тънки ръчици, протегнати за милостиня, изгледаха шествието ни с интерес. Въпреки великолепното утро не можех да не се потреса от окаяния живот, който водеше простолюдието. Дънивед си затананика някакъв псалм: „Подигам очи към планините, отдето ще ми помощ дойде…“ 77 77 Псалтир, Пс. 120:1. — Б.ред. , а аз тихичко се помолих всички да се върнем в замъка невредими.

Многобройната армия на графовете вече беше на крак и усилено се готвеше за поредния кървав ден. Групичката ни мина покрай обсадните машини и останалите военни съоръжения на нападателите ни и влезе през портата на вражеския лагер. Пембрук явно се беше постарал да ни впечатли и покрай шатрите вече сновяха множество войници, облекли кожени жакети и запасали портупеи, от които висяха бойни шлемове. Наоколо се носеше типичната смрад, съпътстваща всяка битка. Вонята на кръв, прахоляк и дим се смесваше с миризмите от коневръзите, нужниците, ковачниците и готварниците. Войските на обсадителите ни бяха отлично организирани, а бараките и кожените им шатри бяха подредени в спретнати редици. Главната пътека на лагера ни отведе до едно ограждение, в което се помещаваха и разноцветните шатри на самите графове. Пред тях бяха забити прътове, на които бяха окачени знамената и доспехите им.

Неколцина оръженосци веднага дотичаха при нас и ни помогнаха да слезем от седлата, а после отведоха конете ни. След това някакъв скован шамбелан с бял жезъл в ръка взе знамето на Дьо Монтегю и кръста на Дънивед и ни поведе към главната шатра. Вътре ни очакваха графовете Пембрук, Херефорд и Уорик. Тримата велики лордове се бяха настанили зад някаква грубо скована маса, чието централно място се заемаше от Пембрук. Върху масата, вдясно от него, лежеше мечът му; дръжката му беше инкрустирана със скъпоценни камъни, а зловещото му острие сочеше право към нас. От лявата страна на графа беше поставено едно Евангелие, подвързано с червеникава кожа и украсено с келтски символи, изобразени с помощта на множество миниатюрни скъпоценни камъчета. Ние бяхме поканени да седнем на трите столчета, разположени пред масата. Еймър дьо Валанс, граф на Пембрук, въобще нямаше слабост към церемониите, така че просто ни се поклони, накара ни да се представим и бързо ни запозна с останалите присъстващи. Вляво от него седеше Гай де Бийчам, граф на Уорик, а вдясно — Хъмфри де Бохун, граф на Херефорд. Братовчедът на краля, Томас, граф на Ланкастър, бил оттеглил войските си към Понтифакт, но всеки момент можело да се върне.

Пембрук се прояви като любезен домакин още в началото на срещата ни, предлагайки да ни почерпи с ейл, пресен хляб и току-що изпечено месо. Ние, разбира се, приехме и докато слугите ни носеха подносите и чашите, аз започнах да изучавам тримата графове. Не че не се познавахме отпреди — бяхме се срещали много пъти по разни дворцови тържества, карнавали и банкети. И така, аз се заех с храната и оставих първоначалните любезности на Дънивед и Дьо Монтегю, които също бяха стари познайници на домакините ни. Управителят на замъка ме беше подучил как да се държа, но в крайна сметка, напътствията му се оказаха излишни — великите лордове не можеха да ме изненадат с нищо.

Еймър дьо Валанс, граф на Пембрук, беше висок и мършав мъж с леко прегърбена стойка. Мургавото му лице, увенчано с черна коса, беше издължено, очите му бяха хлътнали, а мустаците и брадата му — идеално оформени. Да си призная, към него дори изпитвах известни симпатии. Пембрук беше изтъкнат кралски дипломат и опитен военачалник, който се беше обърнал срещу Короната единствено заради глупостта на Едуард. Настоящото положение обаче видимо не му се нравеше и той изглеждаше готов да ни угоди. Това доста ни обнадежди относно изхода от преговорите. Клетият Еймър! Години по-късно той беше изпратен на дипломатическа мисия във Франция и умря отровен в някакъв нужник.