Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Да, въпросът действително беше важен, но аз не можех да си отговоря на него. Приближих се до кошчето, което Дънивед беше оставил на пода, извадих ключа и отидох до го изпробвам в разбитата ключалка. Пасваше.

— Намерих го! — прокънтя гласът на дьо Монтегю откъм стълбищната площадка.

После любимият ми влезе в стаята и ми подаде едно парче пергамент. То съдържаше обичайното послание:

— Беше пъхнато в ръкава на жакета му — добави Дьо Монтегю.

— Ще отида да уведомя лорд Гавестън — изправи се на крака кастеланът и излезе от стаята, а останалите го последваха.

Дьо Монтегю седна на едно столче и избърса потта от челото си. Дънивед стоеше до прозореца с гръб към нас.

— Хайде да се махаме оттук — каза той.

— Не, не — прошепнах аз. — Трябва да претърсим вещите на Рослин.

Така и направихме, но за съжаление не открихме нищо важно. Дьо Монтегю ми каза, че трупът на Рослин е бил отнесен в дома на покойника.

— А душата му вече е при Бог… — добави доминиканецът, който все още се взираше през прозореца. — Не е ли време да си вървим, Матилда? — обърна се той към мен. — И без това не можем да сторим нищо повече тук. Тази кауза е загубена. Какъв е смисълът да стоим в замъка?

В онзи момент аз не отговорих на брат Стивън, а няколко часа по-късно вече беше безсмислено да разсъждавам над този въпрос — изборът дали да останем, или не, ни беше окончателно отнет. В ранния следобед отново беше вдигната тревога, но този път никой не се шегуваше с нас. Графовете пристигаха! Първо се появиха водачите им, яздещи сред облаци прах, а след тях се зареди и многобройна войска, понесла множество разноцветни знамена в червено, сребристо, синьо, зелено, алено, черно и бяло. По гербовете на графовете бяха изобразени какви ли не символи — щитове, мечки, глигани, лъвове, крилати змейове, хрътки, корони и мечове. Отвъд града бяха издигнати безброй шатри, палатки, бараки и навеси за конете. После вражеската армия излезе от лагера си и подобно на прииждаща река заля полите на хълма. Аз стоях на стените на замъка заедно с останалите, наблюдавах всичко това и примирах от страх. Графовете действително бяха успели да съберат огромна войска. Пък и защо да не успеят — беше лято и пътищата бяха сухи, което доста улесняваше придвижването на пехотинците, конете и каруците, а селищата в околността бяха добре снабдени с провизии. Жителите на градчето приеха войниците доста радушно, а някои от тях дори им подвикваха за поздрав. Ако графовете бяха искали да ни впечатлят, определено успяха. Доспехите им проблясваха под слънчевите лъчи, сякаш за да ни предупредят какво ни очаква. Най-лошото обаче тепърва предстоеше. След войниците трополяха множество бойни машини, които изглеждаха направо зловещо на фона на ясното синьо небе. Сред тях имаше катапулти, тарани и гигантски обсадни кули. Те се придвижваха бавно, но въпреки това — подобно на страховити чудовища, изпълзели от дълбините на преизподнята — неумолимо настъпваха към замъка. Стигнеха ли до стените му, обсадата щеше да е завършена.

И така, графовете настаниха армията си в полите на хълма, а бойните си машини разположиха от двете страни на замъка. След тях се дотътриха и множество каруци, пълни с камъни и бъчви с катран, готови да се превърнат в огнени снаряди. Още преди да се мръкне, крепостта вече беше напълно обсадена. Освен това съгледвачите ни докладваха, че в пристанището били влезли три бойни кораба, плаващи под знамената на лондонските търговци. Те щяха да попречат на кралските кораби да ни се притекат на помощ и същевременно щяха да ни отрежат всеки път за бягство. Капанът беше щракнал. Примката се затягаше. Гавестън нямаше друг избор, освен да играе по свирката на графовете. Съвсем ясно си спомням онази нощ. Тъмнината се разкъса от буйните огньове на обсадителите ни, а въздухът натежа от противната миризма на горящ катран.

На следващата сутрин пред стражевата кула на замъка застанаха трима пратеници. Първият носеше раззеленено клонче в знак на мир, вторият беше свещеник и държеше в ръцете си кръст, а третият беше глашатай с тромпет и развяваше знамето на Пембрук. Пронизителният вой на тромпета моментално ни събра по стените. Последвалата церемония беше напълно безсмислена. Пратениците настояха замъкът и лорд Гавестън незабавно да бъдат предадени на властта им. Кастеланът, разбира се, отхвърли искането им, заявявайки, че този замък му е поверен от краля и негов дълг е да го брани. И така, пратениците обърнаха конете си и препуснаха обратно към лагера си. Два часа по-късно графовете, които бяха напълно наясно, че не разполагаме с достатъчно защитници, атакуваха замъка отляво и отдясно, принуждавайки ни да разпръснем силите си. Освен това много от войниците ни останаха в резерв, тъй като не се знаеше дали основното нападение няма да бъде насочено към някоя съвсем друга точка.