Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Лошите ни предчувствия се задълбочаваха все повече. Въпреки мерките, които предприе Гавестън, вестта за смъртта на Мидълтън бързо се разпространи из замъка и върху ни се спусна мрачна сянка. Треперехме от страх дори през деня, когато слънцето грееше високо в небето. Щом дневната светлина избледнееше, крепостта моментално се огласяше от злокобни звуци. От подземните помещения и проходи се понасяха гробовни гласове. Огньове се разгаряха на най-неочаквани места. Из празните каменни коридори отекваха странни стенания и викове. Вместо прилепи хората виждаха крилати демони, а вместо крясъци на нощни птици чуваха воплите на някоя изгубена душа; вероятно тази на Мидълтън, прикована към земята от тежките вериги на греховете си. Гавестън съвсем се затвори в себе си. Рослин също се изолира, а когато се появеше сред хората, все беше пиян. Пред стаята му непрекъснато дежуреше някой от стрелците на Ап Ител. В няколкото случая, в които го посетих, той най-напред надзърташе през прозорчето на вратата си. После ме пускаше да вляза, но така и не успяваше да отговори на въпросите ми. Орлето се беше предало и се беше превърнало в един отчаян мъж, криещ се в мърлявата си стая.

Една сутрин, няколко дни след смъртта на Мидълтън, замъкът беше разбуден от внезапен сигнал за тревога. Станах и надзърнах през прозореца. По стените на крепостта горяха сигнални огньове. Из двора се разнасяха викове: „На оръжие! На оръжие!“ Моментално нахлузих чифт ботуши, увих се в един плащ и изтичах навън. Камбаните за тревога, които се намираха в някой от вътрешните дворове, вече бяха замлъкнали, но войниците продължаваха да пристягат портупеите си и да надяват доспехите си. Редом с тях тичаха слуги с факли в ръце и всички се катереха по стръмните стъпала към стените на замъка. Грохотът от вдигането на решетката на главната порта и от подготовката на катапултите се смесваше с виковете и крясъците на хората, дрезгавия лай на кучетата и уплашеното цвилене на конете в конюшните.

Двамата с Дьо Монтегю също се качихме на високите, брулени от вятъра стени. Стражите сочеха към нещо в далечината, а стрелците на Ап Ител опъваха лъковете си. Капитаните крещяха заповеди на подчинените си. Нощният въздух се изпълни с натрапчивия мирис на водата и маслото, които се варяха над набързо стъкнатите огньове в двора. По стъпалата продължаваха да се качват войници, но Ап Ител им изрева да останат долу, да угасят огньовете и да чакат заповедите му. Кастеланът дотича на стената и двамата с Ап Ител си зашепнаха нещо. После се облегнаха на парапета и напрегнато се взряха в мрака, опитвайки се да установят каква заплаха ни грози.

— Виждате ли нещо? — изкрещя Ап Ител. — Каквото и да е?

Ние вперихме очи в тъмния град, осветяван единствено от мъждукащите тук-там светлинки. Управителят на замъка изруга тихичко, а после извика някаква команда на хората си в двора. До слуха ни достигна дрънчене на вериги и скърцане на резета — войниците отваряха страничната врата на крепостта.

— Изпращат съгледвачи — обясни ми Дьо Монтегю шепнешком.

Войниците по стените си отдъхнаха. Чух, че Дънивед ме вика от двора, но не можах да различа думите му. В този момент по стъпалата тромаво се изкачи Гавестън, увит в някакъв плащ и стиснал в ръката си бокал с вино. Фаворитът поиска обяснение за случващото се. Кастеланът се приближи до него и му зашепна нещо в ухото. Щом го изслуша, Гавестън вдигна чашата си в тост към тъмнината, а после се заклатушка обратно надолу. Последвах го. Дънивед изплува от мрака и ме стисна за ръката.

— Какво става, Матилда? Защо е тази тревога?

— И ние не знаем, братко — казах аз, а после се огледах наоколо; пламъците на запалените из двора факли танцуваха под напора на свирепия вятър.

После двамата с Дънивед се приближихме до един пазач и аз го помолих да ме отведе в двора, от който беше прозвучал сигналът за тревога. Войникът се намръщи, но все пак се съгласи. Щом стигнахме, аз се изкачих по стъпалата на високата дървена платформа и заоглеждах камбаните. Въжето висеше свободно надолу, а зеещите им гърла проблясваха на светлината на факлата в ръцете на придружителя ми. Вероятно някой си беше направил шега с нас — от стените на замъка не бях забелязала нищо обезпокоително. Съгледвачите, които бяхме изпратили, също потвърдиха подозренията ми — в града не била влизала нито приятелска, нито вражеска войска.

След тези новини кастеланът събра всички ни в главния двор на замъка, а после ни поведе към трапезарията. Ние се настанихме около масите и се подкрепихме с прясното мляко и резените вчерашен хляб, които ни поднесоха уморените слуги. Уорд беше бесен. Въпреки крясъците му обаче никой не можа да отговори на въпросите му. Нямахме обяснение нито за внезапния сигнал за тревога, нито за запалените огньове, нито пък за плъзналите из крепостта слухове, че кралят или графовете наближавали. След като удари на камък, кастеланът си тръгна. Ние последвахме примера му и също се прибрахме по стаите си.