Пол Дохърти - Притъмняващото небе

— Искате ли да се изповядате? — обърна се Дьо Монтегю към Рослин. — Да получите опрощение за греховете си?

Орлето го изгледа мрачно.

— Твърде късно е за това — промърмори той. — Мястото ми в Ада е подготвено и Смъртта вече чука на вратата ми.

— Ами господарят ви? — попита Дънивед. — Той не може ли да ви помогне с нещо?

— Някога летяхме нависоко, но ето че се приближихме прекалено много до слънцето и лъчите му опърлиха крилете ни. Сега падаме надолу като камъни.

— Моля ви — прекъснах го аз, — другарите ви са мъртви. Не можете ли да ни помогнете да накажем убиеца им?

— Не знам — прошепна Рослин. — Човек не може да избяга от греховете си, мистрес. Аз обаче нямам представа кой е убил другарите ми, нито пък как и защо го е сторил — той се изправи. — Може би е искал да ги накаже…

— За какво?

— Всеки прави своя избор, мистрес. Аз, вие… Но вие трябва да внимавате с господарката си. Тя е истинска змия!

— Глупости — сопнах му се аз. — Да не би да намеквате, че нейно величество има пръст в тези убийства?

— Истинска змия — повтори Рослин, а после изведнъж млъкна, сякаш едва тогава осъзна с кого говори. След това промърмори, че трябва да отиде при Гавестън и бързо се отдалечи.

— Прилича на човек, осъден на смърт — отбеляза Дьо Монтегю. — Чудя се дали ще остане, или ще избяга…

— Но къде би могъл да отиде? — попита Дънивед, ставайки на крака.

Дьо Монтегю отвори кесията си и извади оттам някакво малко ключе.

— Намерих този ключ в джоба на Мидълтън — каза той. — Сигурно е от стаята му. Можем да отидем там и да се опитаме да разберем какви мисли са се въртели из главата на орлето.

Стаята на Мидълтън се намираше на втория етаж от главната кула на замъка, точно под тази на Рослин, и изглеждаше така, сякаш обитателят й всеки момент ще се върне. Леглото беше оправено, по закачалките на стената висяха дрехи, а под писалището, върху което бяха поставени една кана и няколко оловни чаши, бяха пъхнати чифт ботуши и меки пантофи. В дъното на помещението имаше заключен сандък и ковчеже. Религиозните предмети, разпръснати наоколо, съвсем ясно издаваха тревогата, която беше изпитвал Мидълтън. На масата имаше триптих, изобразяващ Страстите Христови, а около него мъждукаха множество свещи, покрити с метални капачета. Свещи горяха и под грубото тисово разпятие на стената, на което Мидълтън беше провесил броеницата си. Върху писалището лежаха куп оловни значки, подредени под формата на кръст, на всяка от които беше изобразен ликът на свети Христофор — закрилника на всички клетници, които се страхуват от насилствена смърт. До сувенирите беше поставен опърпан псалтир. Най-похабена изглеждаше страницата, съдържаща молитвата към свети Христофор, а празните страници в края бяха изпълнени с тревожните мисли на самия Мидълтън:

Виното, което ни наля, ни опи.

Сълзите не спират да текат от очите ми.

Видението, което ни показа, беше измамно.

Полетът не ще спаси птицата.

Стрелецът не ще устои на атаките, а конникът ще попадне в капан.

— Като самия него — промърморих аз, подавайки псалтира на Дънивед. — Явно Мидълтън се е разкъсвал от вина и страх и е осъзнавал, че е набелязан за жертва.

Доминиканецът заразглежда псалтира, а аз и Дьо Монтегю преровихме останалите вещи на Мидълтън, но не открихме нищо интересно.

— Явно човекът е бил обезумял от страх — отбеляза Дънивед, оставяйки псалтира, след което се обърна с лице към разпятието и се прекръсти.

— Но защо убиецът е избрал точно този начин на действие? — Дьо Монтегю седна на едно столче и впи поглед в мен. — Защо не напада жертвите си с кама в мрака или пък със стрела, изстреляна от сенките?

— Истинско коварство — отговорих аз, сядайки на леглото. — Мидълтън, който открито се е молел за Божията закрила, беше убит в параклиса. По този начин убиецът не само премахна още един от аквилите, но и лиши всички затворени в крепостта от място за молитва и утеха. Докато Божият дом не бъде осветен наново от епископа, в него не могат да се отслужват литургии. Ако Мидълтън е бил убит, а аз мисля, че е така, загадките се задълбочават още повече. Как е било извършено убийството му? Изглежда, параклисът разполага само с два входа — вратата в ризницата, но тя е здраво залостена, и предната врата, но тя пък беше заключена отвътре. Откъде тогава — въздъхнах аз, — се е промъкнал убиецът? И как е успял да изненада уплашеното орле, което несъмнено е било нащрек? Освен това Мидълтън е бил силен противник, но нападателят му все пак е успял да го надвие и да го провеси от таванските греди като парче месо. Как? Да не забравяме и поредното подигравателно стихче.