Пол Дохърти - Притъмняващото небе

Знахарката отказа да говори повече на тази тема, но аз знаех, че сред слугите из замъка се носят същите слухове. Дънивед, който обичаше да дава ухо на клюките, също беше научил за тази теория и изказа следното предположение:

— Може би въпросът не е в замъка, а в пристанището — промърмори той с усмивка. — Ако Гавестън тръгне да бяга, той едва ли ще се качи на кралски кораб. По-вероятно е да вземе някоя пиратска галера, която не би привлякла вниманието на останалите кораби.

Така или иначе, това беше само един от многото ни проблеми. За останалите Гавестън продължаваше да свиква съвета си. Не че на заседанията му се решаваше нещо… Единственото, което ни оставаше, беше да чакаме. Великите лордове всеки момент можеха да ни обсадят, но според фаворита негово величество кралят събирал войска и се канел да приклещи врага пред стените на замъка. За жалост, този вариант съществуваше само в нелепите мечти на Гавестън. В крепостта не пристигаха новини нито от краля, нито от кралицата. За да се разсейвам, аз поемах какви ли не задачи и работех дори в кухните на замъка — оживено място, от чиито тавански греди висяха парчета шунка, нанизи наденица, плитки лук и цели гроздове диви птици. Огнярчетата от пекарните също имаха нужда от помощ при събирането и сушенето на подпалките и лесковите съчки, които се използваха като шишове в огромните пещи. И така, аз ставах рано и се включвах в ежедневните дейности на замъка. Обичах да вдъхвам влажния и хладен утринен въздух и да се наслаждавам на синьото небе, обещаващо още един слънчев ден. Към неговия аромат се примесваха и миризмите от кухнята, които бяха повече от пленителни, понеже Гавестън настояваше на трапезата му да се поднасят само деликатеси. Обичам пекарните. Уханието на прясно изпечен хляб, който се носи от тях, винаги събужда в мен горчиво-сладките спомени за щастливите дни, прекарани в Париж, когато чичо ми Реджиналд ме изпращаше по разни задачи из града и аз тичах по Рю де Корделие, докато пекарите вадеха първата партида самуни за деня.

И така, аз си казвах сутрешните молитви в прекрасната градина, а после изчаквах капелана на замъка — припрян сивокос свещеник — да приготви параклиса за литургията. Понякога Дънивед и Дьо Монтегю се присъединяваха към мен, но те обикновено отслужваха утренята в собствените си покои. Веднъж Дънивед отбеляза, че Гавестън не се отдавал често на молитви, и попита дали майката на фаворита действително е била вещица. Аз се усмихнах и отвърнах, че не знам, а после споделих собствените си тревоги относно необмислените действия на краля и на Гавестън. О, да, помня всяка една подробност от онези дни — уютния параклис с изящните му стенописи и прекрасната му градина; сутрешните ми занимания в пекарната и в кухнята… Пък и как бих могла да ги забравя, при положение че точно там ужасът започна отново?

Трябва да е било около шестия ден след пристигането ни в замъка. Двамата с Дьо Монтегю тъкмо закусвахме в склада за провизии, когато Дънивед влетя вътре; полите на черно-бялото му расо се развяваха от силния сутрешен вятър.

— Мистрес Матилда, трябва да дойдете в параклиса! — каза той задъхано.

И така, тримата прекосихме двора и минахме по покритата с чакъл алея, която водеше до църквата. Рослин и тримата Бомон вече се бяха скупчили пред вратата. Капеланът се бореше с бравата. Дьо Монтегю си проправи път през тълпата.

— Не би трябвало да е заключена — изхленчи капеланът, а после приклекна и надзърна през ключалката. — Няма ключ! — промърмори той.

— Вие ли заключихте вратата снощи? — попита го Дънивед.

— Не, никога не я заключвам. Защо да го правя? Замъкът е укрепен, пък и в параклиса няма нищо ценно. Освен дарохранителницата, разбира се, но кой би я откраднал?

Тръгнах покрай стената на църквата, която гледаше към градината. Прозорците бяха съвсем тесни, запълнени с рогови пластини, отдавна изгубили цвета си под въздействието на стихиите. Върнах се при останалите.

— Много съм разтревожен — заяви Рослин. — Не мога да намеря Мидълтън. Той обича да идва тук по зазоряване. Напоследък беше много обезпокоен и непрекъснато се молеше.

Спомних си религиозните символи, закачени по жакета на Мидълтън.

— Направо беше обезумял! — добави Рослин.

Самият той също не изглеждаше на себе си. Орлето крачеше напред-назад и току потропваше по вратата на параклиса, сякаш се надяваше да събуди някого вътре.

— Мислите, че може да е вътре ли? — попита Дънивед.